При всяка визита на рязанския чичка — а той както винаги идваше два пъти седмично да ме тормози за почерка и други експертизи — вече успявах да прочета по десетина, понякога и петнайсетина реда. За жалост информацията беше с нулева стойност — всичко това бяха някакви ужасно дълги абзаци чисти канцеларизми.
Но веднъж зърнах протокола от разпита на моя съпроцесник, министъра. И разчетох думите „настоявам“, „отказвам“, „моля“, „запазвам си правото“. От прочетеното направих извода, че министърът мълчи като мен. Във всеки случай не се е разпял да сподели всички подробности. Значи и ти си затваряй устата, рекох си аз.
Естествено, бих предпочел Хватов да отваря своя интересен том на страници, които засягат лично мен. Но нито веднъж не извадих такъв късмет.
— Подпиши — рязанският неврастеник ми подаде току-що разпечатания протокол.
Отгоре на листа беше сложил химикалката си.
— Имам си моя — отвърнах мрачно.
Деловите хора винаги ползват само собственото писало. Не изневерявам на правилата на етикета дори в Лефортовския затвор — поне в това съм удържал победа. Небрежно издърпах листа изпод дебелото черно пособие за писане на следователя, насочих стилото си и тъкмо да украся с автографа си процесуалната бумага, когато си спомних, че без адвокат не трябва да подписвам нищо, и рекох:
— Да почакаме.
— Преди десет минути сякаш имаше шило в задника, толкова копнееше за разходка — констатира равнодушно Хватов, — а сега не бързаш за никъде…
Влизането на Рижия ме отърва от необходимостта да съчинявам някакъв отговор.
4
Адвокатът не беше толкова замръзнал, колкото следователя. Нямаше съмнение, че беше пристигнал в топъл автомобил, стоплен допълнително и от прекрасния дълъг кожух, който в момента висеше на пирон в ъгъла на кабинета в чудовищен дисонанс спрямо грубо измазаната стена; така сигурно би изглеждал смокинг в котелно.
— Нали не съм закъснял? — попита Рижия и се здрависа с нас еднакво небрежно.
— Андрей бърза за разходка — съобщи Хватов. — Така че подписвайте, господа, аз да ходя да си върша работата, а вие останете насаме. Имате десетина минути. Или дори, такова, петнайсет. Но ако ти е толкова зор за кислород, мога да повикам контрольора веднага…
— Двайсет минути — казах с дървен глас, ядосан на себе си.
Хватов получи пореден повод да ме смята за лъжливо леке. А толкова исках да изглеждам най-честният…
Следователят прибра инквизиционните си уреди — лаптопа, принтера, кабелите — и излезе, без да се сбогува.
Юристът моментално зае неговото място, придърпвайки крачолите на прекрасно изгладения панталон от каша. На това момче всичко му е точно, помислих със завист за кой ли път. Има си и зимни обувки, и ръкавици, и топло сако. Щом застудя, той вече е облечен според сезона и с вкус. Всичко е купено овреме и му стои като излято. При това той е начинаещ адвокат и едва ли прави и по хилядарка месечно. А аз доскоро правех по цели петдесет хилядарки, но никога не съм имал такива прекрасни зимни обувки, подковани с малки налчета, нито такива ръкавици, изключително удобни наглед, от мека светлокафява кожа. Къде бих намерил време за ходене по магазините? За какво ти е изобщо зимна дреха, при положение че живееш и работиш в града и разполагаш с кола? Първата си кола купих на двайсет години, а първите обувки — на двайсет и четири.
Веднага щом вратата се затвори, показах с жест на Рижия да приготви всичко необходимо. Бързо, но и с голяма лекота на жестовете, характерна за хора, незапознати отблизо с тежкия физически труд, адвокатът остави чантата си на бюрото, извади от нея топче хартия и два дебели флумастера. Чантата остана отворена. Веднага дръпнах към себе си половината листове. Казах с пресипнал шепот, килнал глава встрани:
— Явно се заседях тук. Време е да си ходя. Възнамерявам да действам. Трябва ми това…
Изписах върху първия лист думата „информация“, показах я на юриста, отместих го, веднага хванах втори лист, написах с размах „Миша Мороз“.
— Необходими са ми новини оттук.
Върху третия лист се появи: „линия на поведение“.
— Не можем просто така да седим и да чакаме, ако не знаем дали това е правилно…