Успях да се усмихна многозначително, сякаш наистина някъде там, на свобода, ме чакаше скрито сандъче с диаманти и изумруди. Уви, не бях скътал камъчета. Не заделих за черни дни. Не спастрих стотина бона за непредвидени неприятности. Всичките ми пари, до последния грош, бяха инвестирани. Такава финансова политика носеше на банкера Андрюха все нови и нови доходи; капиталът растеше, за какво да купува скъпоценни камъни, да замразява пари? Акции, ценни книжа — ето кое носеше злато на банкера. На финансовия пазар парите се въртят максимално бързо, хвърчат като куршуми от един собственик към друг и бързият, ориентиран участник винаги може да разчита на печалба. А скъпоценните камъни какво са? Вложените в тях пари са сигурни, но слабодоходни. Само някой загубен валутен спекулант от времената на Совдепия би могъл да се поблазни от подобен мъртъв вариант. Когато в страна на всеобщо равенство (тоест нищета) над главата ти виси смъртен параграф, щеш не щеш, започваш от страх и безнадеждност да купуваш всичко, което можеш изгодно да засилиш на Запад…
Сега съжалих, че не съм си създал таен резерв от конвертируеми ценности. И си дадох клетва, че задължително ще започна да заделям част от спечелените суми. От гледна точка на активния бизнесмен това е смешно и наивно, обаче има и други съображения по въпроса… Единственият проблем е, че нямам представа кога отново ще започна да печеля… Тепърва ме чака присъда… И Бог знае какво още ме чака…
— Ако говорим сериозно — рекох на Рижия, — ще бъдеш последен идиот, ако зарежеш адвокатството и отидеш да работиш в банка! Банкерите са най-големите престъпници на света. Един ден ще те излъжат, както излъгаха мен. И ще се намериш в затвора. — Взех си цигара с трепереща ръка. — Забрави банкерите. Върши си твоята работа. Не се предавай. Работи спокойно. И недей повече да идваш при мен. Аз съм свършен човек. Плюс това банкрутирал. Затънал съм в затвора като в блато. Не зная какво да направя. Навсякъде ми се привижда затвор. Исках да превъзмогна затвора със силата на волята си, но не можах. Сега ми се струва, че моето желание да победя затвора е само по себе си затвор! Разбираш ли ме?
Юристът кимна, но бях наясно, че той не осъзнава, не е способен, не умее засега да види всичките си затвори, докато аз съм ги прозрял всички до последния.
— Всяко желание е затвор! — казах му разпалено. — И тези затвори нямат край!
Адвокатът ме гледаше, както се гледат душевноболни — с жалост. Но ме слушаше внимателно, без да мърда и дори без да мига. Аз продължих — с прекъсващия, прегракнал глас на истеричните, психически неуравновесени, несигурни в себе си хора:
— Нашите желания са нашите затвори, чат ли си? Мегаломанията е затвор! Затворът на всички затвори! Искам пари! Искам власт! Искам благополучие! Мечтая за преуспяване! За реализация! Искам най-красивата жена и най-послушните деца! Искам нови гащи! Златни часовници! Желая къща в Малибу с картини на Матис по стените! Искам три жени наведнъж в леглото си! Искам тълпи от хора, които да прославят гениалността ми! Ето ги затворите! Ето ги страшните зависимости, килиите, от които няма излизане. Всеки от нас едновременно е в хиляди затвори! За да го проумея, ми се наложи да вляза в най-простия от тях…
— Разбирам — кимна рижият адвокат с такъв вид, че беше абсолютно ясно: нищичко не е проумял.
— Затворите влизат един в друг като матрьошки — продължих търпеливо. — Затворът на заблудата. Затворът на горделивостта и надутостта. Бедността, от която бягах толкова години, също възприемах навремето като затвор…
— Но излезе от него — възрази Рижия и отново намести катарамата си.
— Излизаш от единия затвор — влизаш в другия! Килиите са вечни. Нашите затвори са винаги с нас. Запомни го. Гледай мен и прави изводи за себе си…
После вървях с ръце зад гърба по тясната желязна рампа покрай стената, удрях подметки по парцалената пътека, постлана върху грапавия метал, и си мислех, че минавам този маршрут за петдесети път. Всеки вторник и четвъртък, двайсет и четири седмици, шест месеца — несъмнено дойде време да се отбележи юбилей…
Крачех бодро, широко, но конвойният не ми каза да намаля темпото. Вертухаите са доволни, когато следственият върви бързо. Отдавна го бях забелязал. Бизнесът на затворническия надзирател е изморителен. Изкарай за разпит един, втори, трети, десети, претърси ги всичките подробно, след това ги води обратно — този прискърбен труд изисква навици, ловкост, целият процес наподобява конвейер и ако някой от арестантите се движи с повишена скорост, това е от полза за всички играчи на пазара на затворническите услуги. Колкото по-бързо отведеш някой клиент, толкова по-скоро ще се върнеш за следващия. Всички са доволни: и контрольорите, и квартирантите на зандана.