— Защо решихте, че съм лъжец? — възразих вяло, усещайки как бузите ми горят сякаш от силни шамари.
— Ами че то ти го пише на челото — делово съобщи Свинец. — С големи букви. Нали си мислиш, че си най-великият. Че си най-умният и хитрият. Шампионът. Но, между нас казано, още си много далеч от титлата… — квадратният капитан с импозантен жест бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади плоска, жълто лъщяща, очевидно златна табакера, извади цигара „Кептън Блек“ и я запали, учтиво пускайки пушека настрана. — Почти всеки ден — похвали се той — пипвам по някого от вашего брата. Само през последния месец сгащих петима. Все бандити, убийци, аферисти и крадци. И всеки, както се досещаш, си има тайна квартира. Да се крият от жените. Или от милицията. И какво ли няма по тези квартири! — по кръглото лице на служителя на Московската криминална милиция се изписа замечтан израз. — Телевизори, компютри, стерео-видео, факсове-ксерокси, всевъзможни парцали, часовници, златце… Дрога, естествено, хашиш, кокаин, хапчета за възбуждане на девойките, киселина, амфетамини и тъй нататък… И пари. В чували, в кутии, в пакети, в куфари, в калъфки от възглавници… Килограми!
Досрамя ме. Горе-долу със същата квартира разполагаше навремето богатият веселяк Андрюха.
В този миг на малкото прозорче кацна кафяво врабче. То мелодично изчурулика нещо, изпърха с крила и изчезна. Съобщението беше напълно разбираемо: навън е пролет, слънце, въздух, какво сте се свили тук, в прахоляка и полумрака? Бързайте да живеете, да се движите, да се наслаждавате!
— … Щом сгащя поредната гад — със забележимо удоволствие продължи Свинец, — първата ми работа е да изясня къде му е тайната квартира. Ключовете винаги са му в джоба. Така ги държи, че жената да не разбере откъде са. Или пък са в колата. В общи линии с дрехите и с джобните съм наред, можеш да ми повярваш…
— Експроприация на експроприаторите? — попитах.
— Може и така да се нарече — с лекота се съгласи капитанът. — Между нас казано, аз не съм гнуслив, нито срамежлив. И си зная цената. Имам осем разкрити убийства. Три пъти съм бил в Чечня. Два пъти съм раняван. За награда моята страна ми даде един ламаринен медал и две звездички за пагоните. И малко пари. Всичко заедно тъкмо стига за чифт ето такива чепици… — късият здрав пръст на Свинец посочи марковите му обувки и лицето му изведнъж се вкамени, стана сурово, много мъжко — сякаш от някакво старо, дълбоко скрито чувство на протест срещу несправедливостта. Той продължи: — Ти нали уважаваш силните хора, а? И себе си смяташ за силен. Познах ли? Ето ти Наполеон, силен образ, какво е казал: народ, който не иска да храни своята армия, ще храни чужда. Съгласен ли си с Наполеон?
— Да — прошепнах.
— Браво — похвали ме офицерът. — И с ченгетата е същата работа! Щом не искате да храните милицията, ще храните бандюгите… Но лично аз не желая гражданите на моята страна да хрантутят бандюгите… Както се досещаш, не съм обиден на страната. Обичам я. Това е моята страна. На времето тя ми даде пистолет и червена книжка. Нещата, без които един джентълмен не може. В общи линии ми стигат напълно…
Под тавана бавно летеше едра сънлива муха, въртеше кръгове, чийто смисъл си знаеше само тя.
И в кабинета, и в коридорите, във всички помещения на затвора, както и извън него — навсякъде цареше пролет. Дори очите на конвойния, който ме беше довел днес за разпита, блестяха, той изглеждаше оживен и ме обискира без особено усърдие, явно в този момент в главата му бяха не преките му задължения, а плановете за вечерта.
— Не се коси, хайде! — Свинец ме тупна по рамото. Ръката му беше силна и тежка. — И недей си мисли, че си някакъв юда или нещо от тоя род… Та той те изпързаля, яко те изпързаля тоя шмекер! Набутал ти е горещия картоф! Какъв ти горещ, направо лумнал! Честно казано, не очаквах, че ще прикриваш такова недобросъвестно копеле. А ти мълча половин година, приятелче! Каква ти половин година, повече! Колко време лежиш вече?
— Осем месеца — излезе от сподавеното ми гърло.
— Не е малко. Макар че си е нищо работа… И за какво ми трови нервите осем месеца? За какво? Усуква го, печели време, хитрува… Защо бе? Играеше си на Щирлиц?
Мълчах. Не ми се приказваше. Трикът с преобличането ме потресе. Бях излъган. Талантливо и ловко. Непринудено и професионално. На ниво, което едва ли ще мога да постигна.
— А пък аз — замислено каза капитанът — аха си бях рекъл, че е време да ти ходатайствам за местене в „Матроската“, в ада на тъпаците…
— Къде? — вцепених се вътрешно.