Научих и подробности. Прочетох десетки листове. Научих се. Победата дойде, след като усъвършенствах метода. Направих лепило от хляб, изрязах с бръснарско ножче от първата паднала книга двайсетина реда с текст и ги налепих върху хартия. Документът, който изработих, точно имитираше лист от ДЕЛОТО. Имаше същите размери, същата дължина на редовете, същата големина на буквите и приблизително същото разстояние между редовете. Изготвянето на тренажора ми отне седмица.
Гриша, както и предишните ми двама съседи, здраво злоупотребяваше със съня и не напускаше царството на Морфей преди десет сутринта. Аз пък, помнейки, че християнският Бог е заповядал да будуваме, ставах в шест часа. После сядах с гръб към вратата, вадех приспособленията и действах.
Още през първия ден контрольорът забеляза през шпионката, че клиентът е зает с нещо важно, отвори „амбразурата“ и директно попита:
— С какво се занимавате?
— Конспектирам Наказателно-процесуалния кодекс, гражданино началник! — рапортувах бодро.
Вертухаят се изкашля недоверчиво и затвори „хранилката“.
Хлебното лепило произведох в устата си. Острието отчупих от самобръсначката еднодневка.
— … Как сте със здравето, Степан Михалич? — попитах Хватов. — Бибиткат ли враговете?
— И още как — поде тона ми следователят, настани се на бюрото и включи техниката. — Миналата седмица дори ходих на лекар…
— И какво каза лекарят?
Пребледнелият и доста отслабнал рязански чичка пусна едно тъжно „хм“.
— Посъветва ме повече, такова, да се разхождам. На въздух…
Няколко минути си разменяхме незначителни реплики. Чаках.
Но Хватов ме поряза. Той изобщо не извади ДЕЛОТО от чантата си. Когато все пак му се наложи да надникне вътре, той, без да ме поглежда, извади обемистата папка само за няколко секунди; после сякаш се сети за нещо и не я прибра, а я остави на бюрото, обаче затворена. При това се издаде с цялата си поза, с всичките си дребни движения — с това, че старателно избягваше да гледа към мен, с небрежния, дори обигран жест, с който затвори папката, и с начина, по който веднага заби нос в клавиатурата.
Имаше само един източник, от който той можеше да научи, че се опитвам да прочета ДЕЛОТО. Предположих с ужас, че осведомителят е моят съсед, адвокатът наркокуриер, дребният Гриша Бергер.
Когато Хватов за пореден път побърза да затвори тома с ДЕЛОТО и дори да плесне отгоре му с ръка, без да ме поглежда, си спомних „ада на тъпаците“ и осъзнах, че Гриша ме е изтропал. Реших с връщането си в килията да го ударя. С юмрук. В лицето. Няколко пъти.
По принцип подобна радикална постъпка ме заплашваше с три вида последствия: на първо място — карцер, на второ — гарантирано преместване от тихия интелигентен Гриша при някакви идиоти, и на трето — нов параграф в обвинението, допълнителна година към присъдата. Вярно, че почти я бях излежал тази година. Перспективата за карцер не ме плашеше. Но да се местя от толкова комфортен съсед като европееца Гриша… Не желаех да сменям обстановката с по-лоша. И с лекота се отказах от идеята за физическа разправа с продажния гражданин на Швейцария.
Значи, проумях аз, щом като Гриша е осведомител, то и цялата му диамантена история е въздух под налягане. Не е имало никакви разрези на краката. Нямало го е храбрия герой Радченко, нито неговото бягство през тундрата. Може би не е имало и Швейцария, пък и самия Гриша Бергер може да не е съществувал никога.
4
Като се върнах в килията, заварих доносника да чете пресата. Гриша беше толкова дребен, че извън разтворения вестник стърчаха само мъничките му розови пръстчета, стиснали хартията, и стъпалата, обути с подарените от мен вълнени чорапи. Видът на тези дебели чорапи селска плетка, които ми беше изпратила жена ми, изведнъж ме докара до ярост.
Можех да смачкам гадината с едната си ръка. Да го удуша. Да му пречупя гръбнака. Как другояче се постъпва с гадините? Но успях да се сдържа. С помощта на Андрюха. „Не се пали — посъветва ме той, изникнал отстрани. — Спомни си какво ни учи великият измамник Талейран: Не постъпвайте според първия си душевен порив, понеже той е най-благородният.“
— Какво пише, Григорий? — осведомих се с меден глас.