— Чета телевизионната програма — доброжелателно отвърна швейцарският наркокуриер.
— Само криминални новини, познах ли?
— Прав си. Има дори шоу, наречено „Чистосърдечно самопризнание“.
— Да — измърморих. — Тази тематика трябва да ти е близка…
Продажникът остави вестника.
— Сигурно ме презираш, нали?
— За какво?
— За чистосърдечното ми самопризнание.
— Твоите самопризнания не ми влизат в работата — отвърнах доста грубо.
„А правил ли е самопризнание? — мина ми през ума зла и пареща мисъл. — Дали да не му тегля един шут още сега?“
— Имам почти петнайсет години адвокатски стаж — много тихо, с умоляващ глас каза Гриша. — Вероятно знаеш старата криминална поговорка, че чистосърдечното самопризнание намалява тежестта на наказанието, но увеличава неговата продължителност?
„Миналия път каза, че има десетгодишен опит, а сега станаха петнайсет. Лъжа, навсякъде лъжа. И там, и тук. Излъга ме моят бос Михаил, излъга ме генерал Зуев, излъга ме копоят Свинец. А сега ме излъга и съседът по килия. И на всичкото отгоре излъгах и сам себе си. Проклета да е лъжата и лъжците, проклета да е измамата във всичките й видове!“
— Знам я — изхриптях. — Знам тази поговорка.
— Да знаеш, това е лъжа.
— Възможно е…
— Със самопризнанието — Гриша ораторстваше шепнешком, сякаш ми поднасяше някакво откровение — човек избира за себе си най-простия път. Освобождава се психически. Разтоварва тежестта от душата си…
„Сега ще започне да ми цитира Ф. М. Достоевски.“
— Пречистен още във фазата на предварителното следствие, престъпникът по-леко преминава през болезнената процедура на съда и възприема наказанието не като възмездие, а като начало на нов живот…
— На свобода с чиста съвест — цитирах популярния лагерен лозунг.
— Да! — възкликна разпалено помиярът. — Точно така! Нима свободата и чистата съвест не са това, към което всеки човек се стреми? Нима не се стремиш към своята свобода?
— Моята свобода си е винаги с мен — отвърнах. — Тук, зад решетките, съм също толкова свободен, колкото и там, отвън. А съвестта не е тенджера. Тя не може да се измие.
„Защо, за какъв дявол обсъждам въпросите на съвестта с този доносник?“
— Стига си ме агитирал, Гриша.
— Аз не те агитирам — усмихна се лъчезарно подлецът.
— Просто искам да ти помогна.
„Ти вече ми помогна. И как ми помогна само! Разруши всичките ми планове. Как да живея с теб отсега нататък? Нали ще трябва да те гледам в очите! Да те поздравявам сутрин! Да се шегувам! Как ще съществувам под един покрив с осведомител? Как ще сядам с теб на една маса? Как ще търпя присъствието на такава гадина?“
Но мина една минута, втора — и получих ясен отговор на своя въпрос. „Амбразурата“ изведнъж се отвори.
— Рубанов! — повикаха оттам. — Има ли тук Рубанов?
— Има.
— С БАГАЖА!
Третото в живота ми лаконично и жестоко нареждане посрещнах спокойно. Философски. Не като просветлен мъж, не като борец с идеята на затвора, а като обикновен опитен арестант.
Да, истински ненавиждах това „С багажа!“ — то безцеремонно рушеше всекидневния ми живот, откъсваше ме от мястото ми и ме повличаше някъде нататък, към дълбините на затвора, към неизвестното бъдеще; но междувременно отдавна се бях изморил да се страхувам от неизвестното и посрещнах този нов удар с доза здравословно равнодушие. Съвременният арестант лесно се поддава на дресировка. Казват му: „С лице към стената!“ — и той моментално се обръща в нужната посока. Нареждат му: „С багажа!“ — и той послушно си събира партакешите. Бързо, чевръсто, без излишни движения.
Бях готов за пет минути. Гащите, чорапите, книгите, тетрадките се сместиха в един пакет. Храната остана за доносника. В памет за благородния жест на двамата стари приятели, Фрол и Демби, не взех нито чая, нито маслото, нито цигарите — нека всичко това напомня на гада Гриша за мен, когато в килията настанят следващата жертва на неговото коварство. Нека. Не ми се свиди.
Дюшекът беше навит на руло, завързан, вързопът стегнат. Оставаше време за последен разговор.
— Сбогом, Гриша — рекох аз, седнал срещу швейцареца. — Знам, че си доносник и помияр. Искам и ти да знаеш, че аз знам. И че винаги ще го знам и ще го помня…
Думите ми не изненадаха Гриша. Погледът му стана строг и добър като на учител. Брадичката му леко се изкриви.
— Сбогом, Андрей — спокойно отвърна осведомителят. — Като се срещнем на свобода — ще хвърлиш камък по мен…