Десетки хиляди камиони пристигнаха от съседните области. Хиляди автобуси и стотици електрички докараха пак оттам евтината работна сила. Градът се събуди, колелото се завъртя.
Тръгвам точно през центъра, през самата месомелачка. В крайна сметка това си е моят град, защо трябва да заобикалям, след като има кратък път по права линия?
— Искам да бъда европеец! — измърморих. — Искам да бъда европеец!
Бях се подготвил за разговора с кредитора. Бях облякъл най-хубавия си костюм. С него преди двайсетина дни ходих за последната си среща с бившия бос Михаил. Сега салатеното сако и пясъчният панталон отново влязоха в действие.
Както винаги, споменът за бившия ми приятел предизвика болка, спотаена досада. Горкият Михаил, клетият Миша Мороз! Какво ли ще прави сега? Сам си прецака всичко. Естествено, не бях повярвал на неговите приказки за загубения милион. Милионът със сигурност си е цял–целеничък. Скрит е. Разпределен по тайни места. Само че каква е файдата от всичко това? Има едни холивудски екшъни — обикновено с нисък бюджет, — където на финалната сцена главният герой изчезва магично с цял куфар пари в брой. Героят — отрицателен, но дяволски чаровен — дръпва с дясната си ръка куфара, с лявата — задължителната блондинка и изчезва… Накъде? Към какъв живот? Какви ще ги върши? За какво ще изхарчи голямата сума с толкова апетитно, сочно наименование?
Озъртай се, когато излизаш, скъпи Михаиле. Стой си кротко и не надигай глава. Харчи си по малко откраднатото. Никога няма да спастриш втори милион. Няма да се издигнеш по-нагоре. Миналото ще виси на краката ти като гюлле. Ти предаде и продаде отначало един човек, после още неколцина. Така че сега — живей, дишай, изразходвай капиталеца си. Жалък беглец, обременен от неврози. Мислиш ли, че милионът ще ти замести обичта и спокойствието? Съмнявам се. Ти ще се криеш, ще местиш скривалищата, ще се страхуваш и ще трепериш, ще броиш и преброяваш, ще се тресеш — това е твоето бъдеще, скъпи ми бивши приятелю.
Съчинявайки си този монолог наум, излязох от къщи. Гмурнах се със засилка в безцветното, трудно начало на мътния московски петък. Настаних се по-удобно във вмирисаното на тютюн купе на моята ръждясала, но бърза бракма. Запалих с известни усилия двигателя и потеглих на път.
2
Моята кола, произведена на бреговете на азиатската река Волга, абсолютно не понасяше хубавите дрехи. Щом аз, нейният стопанин, тръгнех нанякъде, обул светъл панталон, тя незабавно се повреждаше; капризи на дребно, за глупости — само и само да спра насред мръсната и шумна улица, да отворя капака и да дръпна някой кабел или маркуч, цапайки колене и лакти. Да я почеша зад ушите. И напротив: осквернях ли се с намачкани дънки и развлечени фланелки, тази моя идиотка функционираше идеално. Фаровете бляскаха, моторът теглеше и дори дребни дефекти като заяла дръжка на вратата неочаквано се оправяха от само себе си.
Днес, тръгвайки на път, нямах право да пилея времето си в спиране и се наложи да излъжа таратайката. Сложих ризата и костюма в калъф и го оставих на задната седалка, за да се преоблека, когато пристигна. Седнах на волана, обут с изключително демократичен спортен панталон, издут по коленете. Самодвижещата се каляска не забеляза номера, бодро дръпна, пренесе ме почти без спиране до Садовое колцо, в първите централни квартали. Тук ми се наложи, както и на всички останали, да се подчиня на законите на претоварения трафик: търпеливо изчаквах, препълзявах по два–три метра, понякога учтиво давах път на съседа, а в други случаи го минавах с грубо засичане.
Новият, току-що започнал столичен ден, бе мрачен и задушен; мръсният памук на ниските облаци се закачаше по острите върхове на сталинските многоетажни сгради. Горещият въздух трепереше в омара над асфалта, над стоманените, алуминиевите, пластмасовите тела на хиляди коли — червени и сини, скъпи и евтини, свръхмодерни и отдавна остарели. Притежателите им, всички до един, искаха да стигнат в центъра.
За мен утрото започна и с гнусен махмурлук, омаломощителен за тялото и душата ми. Физическите му последици премахнах веднага след ставане. Контрастният душ и двете чаши кафе с аспирин бързо премахнаха главоболието и гаденето. Психиката обаче не се лъжеше толкова лесно. Вчерашната бутилка джин ми беше подарила два часа еуфория. Сега махалото се беше засилило обратно; щом като отровата преустанови своето действие, настъпи депресията.