Докато стоях настръхнал под ледения душ, докато гълтах хапчетата, лъсках обувките, гладех ризата и палех двигателя — не усетих нервния шок, или пък той тепърва се завихряше. Но след половин час изморително шофиране на газ и спирачки вече близо до Кремъл, на абсолютно задръстената крайречна улица пред Каменния мост, усетих, че се треса от яд.
Напрежението изведнъж стана непоносимо и аз изругах на висок глас. Направо закрещях псувни. Хората от съседните коли ме изгледаха с недоумение. Особено движещата до мен млада, изключително свежа девойка с японска кола от висшата ценова група. Тоест и девойката беше от висшата ценова група, и колата. Притежателката на ултрамодерния автомобил (или държанка, или любима щерка на издигнал се татко, или пък и двете заедно) отметна платинен кичур, прикрил тена на ушенцето, учудено ококори големите си очички, вирна идеално изскубаните си веждички и мръдна миниатюрно раменце от недоумение какво толкова е вбесило спътника от съседната лента, ей този с подпухналата муцуна и ранните бръчки по тясното чело.
Засрамих се. Вдигнах тонираното стъкло и побързах да запаля цигара. „Ти си неудачник — заявих тъжно на себе си. — Отново си на самото дъно. Нямаш работа, здраве не ти остана. Сега отиваш на място, където ще ти поискат да си върнеш дълговете. А пари нямаш. Ти си никой. Осъждан лайнар. Жалък неврастеник. Погледни наоколо — покрай теб карат спокойно самоуверени и чисто облечени хора. На лицата им е изписано азиатско спокойствие. Животът им е уреден. Телата им облъхва климатична прохлада. Това са обитателите на центъра. А ти, нескопосан глупако, какво търсиш сред тях? Тук ти си чужд и ще останеш такъв завинаги. Прекалено си напрегнат и изпит. Не се вписваш в тукашната гледка. Няма да те допуснат в царството на уравновесените. В най-добрия случай ще те използват и ще те изхвърлят. Това вече се случи веднъж и ти пак се пъхаш, пак се ръгаш, пак се суетиш и се учиш да ползваш лактите срещу ближния.“
Лека-полека пак ми стана по-зле. В гърдите ми се размърда гореща грапава буца. Мракът обсади плътно границите на реалността. Изхвърлих цигарата, натиснах десния педал и заобиколих директно през тротоара няколко заблеяли се конкуренти, след това още веднъж грубо наруших правилата за движение — обаче пак мръднах напред; излязох на кръстовището между жълтия и червения сигнал, дадох газ и спрях пред самото влизане на моста.
Наоколо се бяха струпали двайсетина отворковци като мен. Потокът от коли се беше разделил на две: едни предпочитаха да изчакат, но да прекосят опасното място по правилата, докато другите се опитваха да се стрелнат по какъвто и да е начин, дори под заплахата от милиционерска свирка и глоба.
Докато се опитвах да заема удобна позиция, засякох някого и чух възмутен клаксон.
— Извинявай! — промърморих по адрес на засегнатия. — Тук царят вълчи закони, приятел. Ако искаш да караш по правилата — бягай на опашката, при уравновесените!
Но „приятелят“ прояви учудваща настойчивост и все пак успя да ме задмине. Очуканата кърма на грозния броненосец, произведен на бреговете на азиатската река Москва, се заклати пред очите ми. Грапавата буца в гърдите ми избухна в хиляди огнени искри. Накарах мотора да изреве. Гумите нададоха пронизителен писък, каучукът изпуши. Потегляйки с мръсна газ, аз заобиколих нахалника, засякох му пътя, още веднъж — този път победоносно — изсвистях с гумите и префучах. За жалост наглата ми маневра не донесе особена полза. След петдесет метра, на средата на моста, потокът отново спря, а упоритият ми съперник се озова в съседната лента, на около пет метра от мен; видях как той сваля стъклото, крещи нещо по мой адрес и гневно върти очи. Това ме заинтригува, аз също свалих прозореца и подадох глава навън.
— Абе ей… Ти бе… Бе що не… — вряскаше засегнатият и трупаше в зловещите закани мръсни намеци.
Този около четирийсетгодишен зрял мъж със забавен каскет особено акцентираше върху възможната сексуална връзка помежду ни с пасивно участие от моя страна. Изумрудени звезди заискриха пред очите ми. Главата ми с остатъците от алкохолни пари, замътнена от махмурлука, отказваше да мисли. Възприех непоносимото за лежал в затвора човек оскърбление не с мозъка, не с разсъдъка, а с цялата си напрегната, разкъсващата се на части природа.
— Какво?! — изревах басово. — Какво?! Какво каза?