Дръпнах с всичка сила дръжката, засилих вратата с рамо и изскочих в пространството. Опонентът, явно жегнат, се втурна насреща ми. Големите му месести уши мърдаха агресивно. Облеклото му се състоеше от същия като моя трикотажен анцуг с тъпанарски лампази и същата развлечена фланелка. С единственото изключение, че моите парцали не носеха никакви надписи (те ме дразнят), докато гърдите на врага ми кичеше едър англоезичен призив: ДОБРЕ ДОШЛИ В ШВЕЙЦАРИЯ!
Разчетох буквите и усетих, че се вледенявам от омраза.
— Ела тука! — креснах. — Давай! Хайде!
В плановете ми изобщо не влизаше сбиване. Такива схватки, дори най-леки и бързи, непременно завършват с драскотини, кръв и конкретни материални загуби във вид на скъсани дрехи. Забързан за важна среща с важен човек, по никакъв начин не можех да си го позволя. Ако желаех боя, щях непременно да изскоча от колата преди неприятеля. За да го ударя с вратата на собствения му автомобил, докато той се надига от седалката. Щях да го атакувам веднага, пръв, без да хабя ценни мигове в заплашителни възгласи.
Но този път бях изтървал момента. Нещо повече, когато скъсихме разстоянието с врага, открих, че той е цяла глава по-висок от мен и че ръцете му са доста по-дълги от моите.
— Бе що не ти… — ревна противникът, протегнал към мен жилавите си горни крайници — Бе що не ти…
В отговор избълвах куп псувни от най-отбраните, най-кошмарните, на каквито е способен обитател на руските затвори. Но не успях да победя разярения гражданин по акустичен път. Той ме бутна силно, после още и още веднъж.
Навремето бойното ми тегло беше седемдесет и два килограма. За жалост най-важните от тях — месото, мускулите на раменете и ръцете, мазнините в кръста — бяха останали в килията. Тоест участниците в схватката спадаха към различни категории. От друга страна, юмруците ми добре си спомняха многохилядните удари по циментовите подове на лефортовските дворчета за разходка, тъмнорозовите белези още си личаха по кокалчетата. Реших в краен случай да счупя на този глупак долните ребра — по две отдясно и отляво — и задебнах момента за контраатака. Ето сега мога да ослепя разпалилия се дядка, като го блъсна с глава в горната част на носа, след това ще го сритам с коляно в чатала, а после ще го поваля и ще го довърша със серия ритници…
Но в решителния миг, когато цялото ми тяло се беше напрегнало за първия, най-важен удар, рационалният арестант в главата ми, чифиросаният философ, постоянното присъствие на зандана — оживя и тихо ми припомни, че за нанасяне на средни телесни повреди ме заплашват минимум три години при общ режим. А като се има предвид и съдебното ми минало — направо четири! Тази мисъл мигновено охлади моя жар. Демонстративно свалих ръце.
На всичкото отгоре покрай двамата изпотени, зле облечени глупаци, подхванали неумел бой в центъра на столицата, премина кавалкада от правителствени лимузини, тъмносини, лъскави, благородно шумолящи със скъпите си гуми, и през зеленикавите им прозорци към мен, който бълвах псувни, ядно надничаха побелели хора с тежки, властни брадички — високопоставени чиновници, бързащи за служба.
Опомних се. Съперникът тежко дишаше в лицето ми. Лудешки надули клаксоните, колите заобикаляха полесражението. Бяхме предизвикали задръстване. Трябва да приключваме с гадната сцена, рекох си аз. Този надпис на фланелката му, тази Швейцария, това мигновено завръщане в дълбините на паметта, тази ретроспекция с участието на предателя Гриша — ето какво ме беше вбесило всъщност.
— Не си ли учил правилника?! — пръскаше слюнка дългоръкият. — Пале нещастно!
— Правилник ли? — ревнах насреща. — Ами карай си по правилника! Швейцарец!
— В милицията ще се оправим! — кресна провокаторът.
Споменаването на милицията ме отрезви напълно.
Разкрачих се широко, заех опора, силно оттласнах разгорещеното, озлобено тяло и побързах да изтръскам изцапания панталон. В разгара на несъстоялия се бой все пак два-три пъти обрах с колене мръсния асфалт. Иска ли питане, съперникът ми беше по-силен в ръцете.
— С милиция ли ще ме заплашваш!
— Ще те заплашвам!
— Добре — процедих. — Като искаш милиция, нека да е милиция. Тръгвай!
— Ти тръгвай! — противникът дръпна каскета си, за да проветри широката си лъскава плешивина, вмъкна се в колата си, рязко се шмугна в потока и тръгна надолу по моста.
Потеглих след него, все още под въздействието на адреналиновата вълна.
Знаех, че в милицията ме очаква специално посрещане. Нямаше смисъл да разчитам на снизхождение. Осъждан безделник, съмнителен тип без работа, предизвиква безобразно сбиване до кремълската стена пред очите на мирни граждани и служители от английското посолство. На такъв хулиган петнайсет денонощия са му в кърпа вързани, а после — ще видим… И няма как да избягам — засегнатият тъпанар със сигурност е запомнил номера…