Между другото, това прозвуча гордо, надуто, сякаш ставаше дума за голф клуб.
Влязох. Блъсна ме яката смрад на пикня и казарма. В мижавата електрическа светлина съзрях изподраскани стени и жълти плочки по пода. Кадавърът интензивно трополеше зад гърба ми.
След задължителната процедура с изясняването на моето малко име, бащино и фамилно, годината на раждане и параграфите на обвинението се озовах в помещението за обиски, където ме подхвана друг кадавър, по-чисто облечен. Облегнат на поцинкованата маса, мъжът вяло бръкна в торбата ми.
— От „Лефортово“, а?
Кимнах.
— Отдавна ли лежиш?
— Осем месеца.
— Нищо работа — констатира кадавър № 2. — Майната ти. Тръгвай. Давай, по-живо!
Странно, че не проучиха задното ми отвърстие. Стана ми ясно, че това не е страшният Лефортовски замък. Тук нравите са по-лежерни. Не ти надничат в задника.
Но когато се озовах в дълъг коридор с решетки коридор, оцветен от мижавата светлина на прашни лампи, заграден с циментови стени с „подкожушена“ шпакловка, осъзнах, че сградата, в която се намирам, сама по себе си е задно отвърстие, анус на цивилизацията. Съответстваха и миризмите, и звуците. Цялото естество на тъмнозелените коридори и стаи, мръсни, влажни, полутъмни, одрайфани, дезинфектирани с хлорна вар, ечащи от псувни и грохот на ботуши, направо крещеше, че тъкмо това е мястото, където гражданското общество се изпражнява, където изхвърля от организма си човешките фекалии. А сега значи бе дошъл редът да ме изсере мен. И го правеше, делово и с известна доза хумор. Изтикваше ме непрестанно по червата.
Стигнал до края на едно от тях, завих след конвойния наляво и се качих по широка като в Московския университет „Ломоносов“ стълба на втория етаж. Тук се отвори следващото черво във вид на дълъг коридор; под тавана висяха металните тръби на вентилацията; по стените имаше масивни стоманени врати, някога боядисани в черно, но от времето и дишането на многохилядни човешки тълпи боята отдавна се беше олющила и по самия метал на места беше избила ръжда. „Амбразурите“ във вратите бяха широко отворени до една и във всяка стърчеше бледо, любопитно младо лице, което ме изпращаше с внимателен поглед.
Конвойният спря, измъкна връзка масивни ключове, избра нужния от тях, вкара го в ключалката и с усилие го превъртя два пъти. Дръпна вратата към себе си.
— Заповядай — подкани ме той и кой знае защо палаво ми смигна с черното си око.
Прегърнал торбите си, направих две крачки, влязох и моментално опрях в плътно притиснати едно до друго човешки тела. Така става, когато в пиковия час рано сутрин се опитваш да се вмъкнеш в градския автобус. Само че в автобуса хората носят дрехи, не пушат и сред тях има жени. Докато тук дрехите и жените липсваха тотално.
— Къде бе? — възмутено се обадиха край мен няколко прегракнали гласа, веднага подети от ехото на други, по-отдалечени и доста по-многобройни гласове. — Къде бе, старши? И без това си ходим по главите! Закъде още?
В отговор надзирателят изрецитира дълга попържня.
— Колко сте? — провикна се той.
— Сто трийсет и петима вече!
— И кво? — изкиска се вертухаят. — В сто и деветнайсета са сто и петдесет и никой не грухти! Млъквай!
Вратата зад гърба ми се тресна.
3
След дванайсетте квадрата лефортовска килия пространството пред мен изглеждаше необичайно просторно. Вдишах, но се оказа не толкова лесна работа — вместо въздух в дробовете ми влезе някаква гадна субстанция. По слепоочията ми моментално рукнаха струйки пот.
През мътна омара забелязах очертания на десетки полуголи и съвсем голи човешки тела. Непрекъснато мърдаха кокалести крайници. Бръчкаше се болнава кожа на бръснати, изподрани черепи. Диви, болни погледи въпросително се извърнаха към мен и веднага угаснаха. Шумът от гласовете се засили, спрялото за няколко мига мърдане на ръце и очи започна отново.
— Ей — някакъв изпит остронос човек, целият в кафяви йодни петна, ме дръпна за ръкава, — ей, такова… остави си нещата тука и върви нататък, ей там… Там е надзорникът, приказвай с него…
Завъртях се настрани, промуших се между телата, направих крачка, после още една. Претъпкването ме ужаси. Върху стоманени двуетажни легла бяха налягали странично, притиснати плътно едно до друго, голи спящи същества. От тавана на безформени сталагмити висяха масивни връзки багаж: чанти, сакове, бохчи, чували и пластмасови торби. Сиво бельо съхнеше по опънати въжета. В центъра на пространството открих дълга маса, цялата в метални канчета с очукан емайл. В някои от тях имаше бързовари. Сива пара бълваше нагоре.