Под прозорците се въртяха няколко много потни, мръсни младежи по шорти — те си приказваха полугласно и ловко манипулираха с дебелите въжета, висящи през прозорците. На стената между стъклата беше закачен голям телевизор. Право под него, на пода, на самоделен котлон беше поставена метална паница, в която се пържеше нещо доста неапетитно. Част от стената представляваше внушителен иконостас: светците висяха в няколко редици. Ликовете им бяха строги. По същия начин — втренчено, изпитателно — ме гледаха и очите на моя водач: посивяло лице, хлътнали бузи, мнителен поглед.
Изпосталелият изведнъж отмести някаква шарена кърпа, която се оказа завеса — видях правоъгълна пещера с широчина за две легла, закрита от трите страни с вертикално опънати одеяла. Затворническата палатка се държеше на цяла система от големи и малки въжета. Откъм четвъртата страна беше стената, решетката и иконите.
— Седни — рече изпосталелият, седна насреща ми и дръпна пердето. Бързо, внимателно огледа анцуга ми за петстотин долара, прехапа устна, замисли се за миг над нещо, събра вежди и попита: — Откъде идваш?
— От „Лефортово“.
— От „Лефортово“? — изуми се моят събеседник. — Терорист? Сериен убиец? За какво те прибраха?
— За афери — бръкнах в джоба за цигари.
Изпосталелият направи предупредителен жест.
— Една молба — обяви той. — Пред иконите недей да пушиш. Става ли?
Побързах да кимна.
Зад платнените стени равномерно като пчелен кошер бучаха звуците на стотици гласове.
— Значи аферите са ти сериозни, щом са те пратили в „Лефортово“… Отдавна ли лежиш?
— Осем месеца.
— Нищо работа.
— За трети път днес ги чувам тия думи — признах. — Толкова ли е малко осем месеца?
— Ами как да ти кажа… Аз например лежа четири години.
Дойде моят ред да се изумя.
— Четири години в следствения затвор?! След съда?
— Не. За съд.
Изпосталелият беше млад, но начинът му на говорене, а също и мимиката ми се сториха много зрели, достойни по-скоро за четирийсетгодишен мъж.
— Какво ще рече „за съд“? — попитах.
— Ще рече, че ме съдят.
— Четири години те съдят?
— Точно така.
— Ама как става тая работа?
— То какви ли работи не стават — усмихна се безрадостно моят събеседник. — Аз съм Станислав. Стас. Може и Слава. Викат ми „Слава Кпсс“. Приятно ми е. — Изпосталелият Слава посочи с палец към лакътя си, над който имаше татуировка: две латински букви Б като две зигзагообразни отвесни мълнии. — Направих я преди време, от много ум — поясни Слава Кпсс. — Преди три години. Сега съжалявам.
— Защо — попитах.
— Грехота е да рисуваш върху себе си — строго провъзгласи Слава. — Езическо е.
— Значи — посочих с глава иконите — това всичко е твое?
— Мое е — отвърна кратко Слава.
— Е, и? — поинтересувах се учтиво. — Бог помага ли ти? Изпълнява ли молбите ти?
— Бог не е Дядо Мраз — още по-строго отвърна Слава.
— Безсмислено е да искаш нещо от него. Фактически само една молба може да ти изпълни.
— Коя?
— Ако Го помолиш да ти даде сили.
Оттатък, зад опънатите вълнени дрипи, се надигнаха възбудени възгласи и новият ми приятел, дружески подпрял длан върху коляното ми, си подаде главата през завесата.
— Какво става?
— Докараха още един — оповестиха стоящите наблизо.
— Аха. Добре де, нека дойде. Гледай какви ги вършат! — опечали се Слава и се намести удобно върху шареното покривало. — Сто трийсет и седем души на трийсет и две места!
— Тук винаги ли е така? — попитах ужасен.
— Не, разбира се — успокои ме моят нов приятел. — Сега се ядва. Миналото лято ни бяха наблъскали сто и петдесет. А по-миналото…
Зад завесата отекна силен, груб баритон:
— Къде? Тука ли? Или тука? А?
Изтънялата, закърпена на много места дрипа се отметна. Кръглолик широкоплещест човек на моите години с тежка въздишка се строполи до мен и обърса потта от челото си.
— Живи и здрави, бродяги! — провъзгласи той оглушително. — Мир и добро на този дом! Кой е надзорникът на бърлогата?
— Сега ли влизаш? — дружелюбно се осведоми Слава.