Споменът за рижия юрист ме накара да се усмихна горчиво и да сведа глава, за да не могат притиснатите до мен петербургски чеченец, московски таджик и двама сибирски грузинци да видят моментната ми слабост. Ах, Максим, умнико! Къде изчезна, друже? Нали разправяше, че си се бил зареждал като с ток. Защо цели четири месеца не идваш да се заредиш? Защо ме четкаше, след като си знаел, че идваш за последен път? Защо не каза направо: довиждане, нека си останем приятели? Грозна, недостойна за мъж постъпка!
В следствения кабинет ме очакваше тъкмо моят бивш адвокат — беше седнал зад бюрото и барабанеше с пръсти по него, очевидно телепортирал се директно от моите мислени упреци.
— Здрасти — рекох много засрамен.
Външният вид на Максим Штейн ме изуми.
Седналият зад бюрото човек с медна коса направо се тресеше. Той, който неведнъж гордо ми бе заявявал, че не понася тютюна, веднага щом конвойният затвори вратата, измъкна от джоба си пакет „Житан“ и го хвърли на писалището. Последва го запалката. Адвокатът незабавно сграбчи двете неща с треперещи ръце, извади цигара, запали, изпусна пушека надолу. Зениците му бяха разширени, бузите обрасли с неподдържана, тук-таме посивяла четина. Глупавата златна гривна се поклащаше на китката му. Третото копче на сакото, най-долното, се държеше на тънък конец и всеки момент щеше да се откъсне.
— Извинявай — измърмори той — за дългото отсъствие.
— Няма страшно — простих великодушно.
— Как си? Не знаех, че са те преместили в „Матроската“… Обадих се на жена ти, тя ми каза… Направо съм шокиран…
— Какво става? — попитах, присвил очи. — Какво ти е?
— Всичко е окей — отговори юристът, смаза изпушената наполовина цигара в пепелника и с явно усилие се въздържа да не запали моментално следваща. — Всичко е прекрасно…
— Тогава черпи една цигара.
— Да, разбира се.
— А сега кажи какво се е случило. Някаква неприятност, свързана с моето ДЕЛО?
— С твоето ДЕЛО всичко е наред.
— Тогава какво има?
Максим вдиша дълбоко и издиша.
— Необходим ми е съвет.
— Готов съм.
— Андрей! — изписка адвокатът. — Те торпилират банката! Натопиха ме в афера! Моят подпис е върху всички документи! Те върнаха парите на едрите акционери, а дребните ги изпързаляха! А аз съм парафирал всички договори! Следят ме! Заплашват ме по телефона! Три пъти ме викаха на разпити! Вчера са ми оставили наркотик в касата!
— Какъв наркотик? — заинтересувах се.
— Кокаин…
— Изшмърка ли го?
— Да не си луд? Хвърлих го в кенефа.
— Ти си луд. Трябваше да го шмръкнеш.
— Смешно ти е на теб! — плесна с ръце Рижия. — А аз съм на ръба!
— Не се пали. Вземи се в ръце.
— Нали ми каза! Тогава! През февруари! Каза, че банката я бивало! И че хората били талантливи и солидни!
— Да — кимнах, палейки поредната ароматна цигара. — Може да съм казал, че хората са солидни или че са талантливи, но не съм казал, че са честни хора. Можеш ли да ми разкажеш по-подробно?
Рижия шумно преглътна.
— Тогава, през февруари — поде той, — когато ти още беше в „Лефортово“… когато дойдох при теб за последен път, малко послъгах… Вече работех при тях от месец. Зам.-шеф на юридическия отдел. Три хиляди долара месечно, представяш ли си? Плюс премии всяко тримесечие… Буквално в началото на пролетта началникът напусна, разболял се нещо, и аз се издигнах на неговото място… Пет хиляди месечно… Работа до гуша. Навалица от клиенти. Влоговете им носят петдесет процента годишно…
— Моля-моля? Петдесет?
— Петдесет процента годишно.
— Петдесет процента! — хванах се за главата като футболист, изтървал от три метра на празна врата. — Трябвало е да тичаш незабавно в прокуратурата!
Рижия подсмръкна.
— Откъде да знам? Не бях наясно! Нали затова са ме взели! Тъпак! Външен човек, който не отбира нищичко от финанси! Подписвах всеки депозитен договор! Моят подпис е вторият, първият е на председателя на управителния съвет… Оказа се, че е подставено лице. Фиктивно. Плюс това подписа му го е полагал друг… Незнайно кой. С други думи, после изчезна и първият зам.-председател. Всички началници на отдели напуснаха…