— Ясно. Плъховете са побягнали.
— И плъховете, и матросите, и капитанът! Останахме двама с втория зам.-председател…
— Ами бягай и ти!
— Късно е! — кресна юристът. — Вторият „зам“ ме изпревари. Оня ден замина уж на вилата, а вчера ми се обади от Тел Авив…
— Толкова по-добре за теб! Значи си едва ли не единственият от ръководството, който не е избягал, а си е на мястото. Това директно сочи, че си невинен.
Рижия изведнъж се наведе и се изплю направо на пода — нескопосано, по женски. Размаза плюнката с крак. Явно беше в шок.
— Какво да правя? Ще ме арестуват! Ще ме вкарат! Какво ще ме посъветваш като банкер?
Свих рамене.
— Да се успокоиш. Да пиеш един тиоридазин. Имаш ли у теб?
— Нямам!
— Лошо. Как тогава се бориш със стреса?
— Къркам.
— Много лошо! Значи ето съветите ми. Недей да къркаш. Ходи на разпитите. Видиш ли, че те следят, бягай им. Намерения кокаин донеси на мен… Шегувам се. Тук много се търсят такива отрови… Телефонните заплахи ги записвай. Не се укриваш като другите, останал си да разчистваш говната — това е точка в твоя полза. Освен това ти обективно си честен и почтен човек, който отскоро е в банката — това е втора точка за теб. Никое здравомислещо ченге няма да те опандизи.
— Ами теб? — попита юристът. — Теб здравомислещи ли те опандизиха? Без нито една улика?
Спомних си вторачения поглед на леко сълзящите очи на генерал Зуев и кимнах отговорно:
— Да. Мен ме опандизиха рядко здравомислещи хора. Бих ги нарекъл олицетворение на здравомислието. И аз на тяхно място бих постъпил по същия начин. Освен това един от тези здравомислещи неотдавна ми доказа като две и две, че главната улика ми е изписана на челото.
Рижия недоверчиво ме изгледа между очите, но очевидно не съзря нищо и отново сграбчи житана. Ръцете му трепереха.
— И най-важното — спомних си и адвокатът трепна, изтърва цигарата и се наведе към мен, готов жадно да попие мъдростта от акулата на руския бизнес, за каквато явно ме смяташе. Стана ми истински жал за него, — най-важното! Никога не се опитвай никого да излъжеш.
Рижия не каза нищо. Вдигнах цигарата, която той изпусна на бюрото, и внимателно я наместих обратно в пакета, а пакета прибрах в джоба си.
— Ще взема и запалката.
— Да, да, естествено…
— Химикалка имаш ли?
— Да, заповядай…
— И още нещо — додадох непринудено, — дай ми назаем малко пари…
— Колко? — възкликна Рижия и трескаво извади портфейла.
— Пет стотака. Ако може, на по-дребни банкноти…
Адвокатът незабавно отброи сухото, а аз го скрих на сигурно място, известно на всекиго.
Рижия с отвращение наблюдаваше моите манипулации.
— Не се притеснявай — усмихнах му се на изпроводяк.
— Затворът не е направен за такива като теб. А за такива като мен. Той е за хора, които си мислят, че са ненаказуеми, че са най-хитри. Твоето място не е тук. Напразно се притесняваш. Напусни банката, лекувай си нервите, смени си телефона и адреса… Върни се в адвокатурата. Скоро ще започне моят процес, може точно тогава да ми помогнеш…
2
Човешки ръце бяха заварили метала — дебел, небрежно изпилен по краищата — за метал. След време други търпеливи човешки ръце бяха откъснали, отделили едното от другото. Бяха разгънали сгънатото, бяха откъснали завареното. Беше се образувала пролука, отвор. И сега, като гледах през него, виждах онова, което беше забранено за гледане — свободата.
Това е привилегията на моя нов и по-добър статут: да се качвам на перваза и да се наслаждавам на свободата през пролуката.
Цялата свобода ми се разкрива в тясна ивица. Отсреща на петдесетина метра е масивното сиво тяло на съседния специален корпус („спец“ на местния жаргон). Вдясно е сградата на лечебницата. Точно отдолу — покривът на някакво помощно съоръжение. А между две от сивите затворнически постройки е тя, свободата. Синьо небе, част от крайбрежна улица, затревен склон с няколко дървета. Жилищен блок. Как ли живеят хората там — с изглед към затвора?
— … Спокойно — каза ми делово Джони. — Ще ти разкажа и ще ти покажа всичко. Аз съм на Пътя от година вече.
— Не ти ли е омръзнало?