— Към кое?
— Към Главния Път. Нали видя, между корпусите има опънат канап! Те това е „ГП-то“. Там действат много по-печени от нас момчета. Десет пъти по-печени. По пет-седем души на смяна. Само „конят“ им е сто метра…
А защо…
— Тихо! — прекъсна ме изведнъж моят партньор. — Чуваш ли?
Джони с един скок преодоля двуметровата височина и залепи ухо на решетката. Замръзна. Обърна се и ревна зверски:
— Тишина в къщата! Спрете телевизора!
Лепкавият екот от стотици арестантски гърла моментално секна. Възцари се напрегната тишина. Чак сега долових далечния дрезгав вопъл:
— … Ченге на решетката!…
— Бързо! — пикира надолу Джони. — Натегни „конете“! Всичките! Връзвай ги за радиаторите! Че ще ги скъсат! Натягай, натягай по-здраво! Цинкай на съседите! Бързо, брато, бързо!
— … Ченге на решетката!… — отново долетя отвън, но ние вече бяхме спрели всякакво движение и добре натегнахме въжетата, сега те бяха плътно долепени за външните стени на сградата.
— Понякога си нямат работа — пое си въздух Джони — и се мотаят покрай стената. Всеки си носи въже с кука накрая. Метне го, закачи „коня“, откъсне пратката и я носи на шефа, гадината. Затуй, Андрюха, запомни: парцелът се бройка! Взимаш огледалце, рипаш горе, мушкаш си ръката и гледаш да няма вертухаи долу. Печената свръзка, преди да засили пратката, всеки път бройка парцела! А тръгне ли Общото — това става нощем, — може и вестник да запалиш, да го пуснеш долу, за да се вижда…
— Сложна работа — признах си откровено.
— Няма нищо сложно. Не се мотай, мисли с главата си, бъди сериозен и всичко ще ти стане ясно. Най-лошото е, ако при съседите дежури на Трасето някой тъпак, както е станало сега. Защо, мислиш, ни запецват пратките? Защото оня не връзва възела правилно! Възелът трябва да се прави плосък и самата пратка да не се закрепва напречно на „коня“, а надлъжно — тогава минава от раз… Дай да им драснем, докато е паника и Трасето е стопирано… Ти ще пишеш. Вземи химикалка, лист…
— Какво да пиша?
Джони се усмихна.
— Искаш да ти диктувам ли? Пиши. „Дал Бог добро, бродяги! Мир и благоденствие на дома ви и на целия Общ Ход.“ Общ Ход се пише с главни букви. Написа ли го?
— Да.
— Нататък: „Някой от вашите днес през цялата смяна връзва пратките неправилно. Запецват на решетката. Молим да оправите положението. С арестантски поздрав — Пътят на бърлога едно–едно–седем.“ Пътят се пише с главна буква. Това е. А, чакай! Добави отдолу: „Бродяги! Ако сте възможни, пратете кутия хубави цигари, че сме на фасове.“
— Написах го.
— Свивай и ламинирай.
— Свърши ми найлонът.
— Е, и?
— Откъде да взема?
Джони въздъхна тежко.
— Андрюха, от Луната ли падаш? В бърлогата има сто и трийсет души! Върви вземи от когото видиш. Който получава колети, винаги има найлонови торби. Взимай смело!
Завесата на най-близкото „купе“ се дръпна и оттам изплува измачканото лице на Слава Кпсс. Нашият надзорник си имаше собствена представа за времето. Обикновено двайсет и три годишният кръстник будуваше по две-три денонощия. Без да го е грижа ден ли е, или нощ, той съчиняваше десетки депеши до многобройни приятели и другари, изпращаше и получаваше десетки пратки, обстойно разпитваше новопристигналите, играеше карти, табла, шах и шашки, потушаваше неизбежните конфликти между съкафезниците, молеше се, гледаше телевизия — всичко това продължаваше от петдесет до седемдесет часа. След което глътваше няколко хапчета димедрол и спеше непробудно следващите петдесет часа. Неговите денонощия обхващаха цели седмици.
— Какво става, Джони? — попита той, намръщен и сънен.
— Всичко е наред — отговори Джони. — Аферистът овладява Трасето.
— Найлон ли няма? — осведоми се Слава, който очевидно беше дочул нашия диалог.
— Ще намерим — увери го Джони.
— Андрюха — рече наставнически Слава. — Ти си свръзка, ясно ли ти е? Тръгвай из бърлогата и взимай каквото ти трябва! Само и само Пътят да работи по часовник! Найлон, кибрит, хартия — всичко. Само недей да се ежиш, действай културно. И пътьом им набий в манерките на тези говеда, че всеки достоен арестант трябва без подсещане да заделя всичко необходимо за Пътя!
Последните думи бяха казани гръмогласно. Звуците отекнаха към тавана и между стените. Сто трийсет и пет души — освен спящите — притихнаха тревожно.