Слава се измъкна от „купето“, разтри лицето си с длан, взе пешкира и се запъти през цялата килия към умивалника. Тълпата се разтваряше пред него. По-опитните и оправните дърпаха за ръцете и раменете онези, които се заблейваха. Погледът на надзорника — мътен и лош — се плъзгаше по лицата.
— Сто и трийсет души! — оплака се с отвращение Слава Кпсс. Гласът му набра сила. — Мигар свръзката трябва да търчи подир всеки и да го моли за всяка дреболийка? Дайте конци! Дайте кибрит! А? Какво? — Слава заби очи в най-близкостоящия, наплескан с йод от главата до петите.
— Тебе как те викаха?
— Фенера.
— Знам те, Фенер, само киснеш при татуировчика, носиш му чай и захар с килограми да ти набоде поредната картинка! А към Трасето хич не се мяркаш! Що не ходиш да видиш как е положението, да питаш момчетата дали не им трябва нещо? Ами ти, Али Баба? Вчера ти дойде колет, една цигара не си ги почерпил момчетата! Ами ти, Федот? Гратис ли смяташ да си караш?
— Ама аз не получавам колети — опита да се оправдае в притихналата килия сипаничавият осемнайсетгодишен Федот, обръснат нула номер.
— Че хвани иглата! — викна басово Слава Кпсс. — Уший калъфка за възглавница! Лепило вземи! Направи една кутия за Общото! Старата се разпада вече! Ама ти откъде да знаеш, нали? Направи поне нещо! Вземи участие в Общия Ход! Като не знаеш как — питай хората! Те ще те светнат. Не се пробвай гратис! Размърдай се! Прояви се! Какъв е тоя вашият живот — да се свреш в дупката и да си кльопаш дажбата? Гратисчии! Всеки първи от вас — гратисчия! Нищо не правите, кльопате дажбата и чакате какво ще стане — това е вашият живот. Ни Бог имате, ни срама! Слон! Къде си?
— Тук — избоботи зад гърбовете Слона.
За месеца, който лежеше тук, Слона се поотропа и криво-ляво се настани. Но не го срещах често. Аз рядко напусках любимото си ъгълче в купето на Слава Кпсс — там, загледан в телевизора и ограден със завеса от чуждите погледи, прекарвах по дванайсет часа дневно, излизах само до тоалетната; докато врагът ми отначало се бе закачил за една компания, после за друга, по-богата, така че дори си беше извоювал място на първия етаж, макар че пак си спеше на четири смени.
— Не съм ли прав, кажи?
— Прав си — мрачно потвърди Слона. — Дума да не става, прав си, Слава.
— Видяхте ли? — Слава изгледа околните. — Та накратко: молба! Който има найлонови пликове, заделете за Пътя. Това е.
Докато се миеше, до стената при Джони се натрупаха десетки пликове, торбички и парчета найлон, три тетрадки с карирани листа, две химикалки, една запалка, четиринайсет цигари с филтър и бучка захар.
Дори сипаничавият Федот, който не получаваше колети, мушна в ръката ми огризка от молив. Само дето жестът му бе съпроводен от бърз завистлив поглед.
Глава 31
1
— Е, това е, Андрей — каза Хватов и въздъхна. — Следствието завърши. Случаят ви заминава в съда.
— Честито — отговорих предпазливо и седнах на перваза на прозореца.
Лефортовските следствени кабинети гледаха към вътрешен двор, докато в демократично уредената „Матроская тишина“ през прашното стъкло се виждаше съвсем истинската свобода: градска улица, паркирани автомобили, забързани по задачите си граждани. Иначе през изтеклата година нищо като че не се беше променило. Същите граждани. Същите коли. Същата карирана каубойска риза на рязанския следовател.
— Ще се сбогуваме ли? — попитах.
Хватов се засмя. Отдавна не го бях виждал в толкова добро настроение.
— До сбогуването има много време — отвърна той. — Тепърва ни чака „двеста и едно“. Преди да започне съдът, сте длъжни, ти и другите разследвани, да се, такова, запознаете с материалите на обвинението. Член двеста и едно от Наказателния, такова, кодекс.
— Ще ми дадете да прочета ДЕЛОТО?
— Всичките петдесет и седем тома.
— Колко? — смаях се аз.
— Петдесет и седем — повтори рязанският чичка, бръкна в чантата си и извади дебела картонена папка. — Ето ти за днес. Това е том номер едно.
Номер едно се тропна на писалището — изключително масивен, сив, спретнат.
Неволно се засмях без звук.
— Разнищихте го все пак, а?
— Да, такова. Разнищихме го.
— Голямо нищене падна.
— Голямо — потвърди Хватов. — Но в пълно съответствие със законодателството. Успяхме, такова, за единайсет месеца…
Докато се любувах на сивото картонено чудовище, изживях сложна гама от емоции. Преди година мечтаех да прочета поне една страничка. Сънувах как трескаво прелиствам страшните листове. Възнамерявах да предложа подкуп. Опитвах да се науча да чета незабележимо. А сега имам право на законни основания да изчета цялата документация. Но вече не ми е притрябвало.