— Прав си, такова — измърмори Хватов. — Но това, което го предлагаш, е изключено. И ти много добре го разбираш. Край. Викам конвоя. Подготви се.
От разочарование отблъснах том номер едно, с тъга погледнах подаващите се от следователската чанта жици на слушалките и за последен път измънках с обречен, жален глас:
— Продай ми ги, Степан Михалич! Като земляк ти се моля! Като човек със сърце! Продай ми ги, а?
— Машинката не се продава — отговори следователят. И след пауза додаде: — Нито пък собственикът й.
На вратата изникна фигурата на контрольора.
— Ще дойда утре — предупреди Хватов. — Ще донеса, такова, втори том. Бъди готов.
— Донесете и дисковете — минах отново на „вие“ и станах от неудобния затворнически стол. — Ще чета ДЕЛОТО и ще слушам шума на океанския прибой. Става ли?
На следващия ден карираният борец със стреса донесе том номер две, но не и плейъра. Очевидно истински се беше уплашил, че изкрейзилият арестант в крайна сметка ще го склони.
Но се случи така, че четенето на ДЕЛОТО ми донесе къде повече емоции от слушане на тропическия порой.
2
Когато насред поредния том се засмях за първи път, рязанският следовател ме изгледа с подозрение и опасение.
— Какво смешно има?
— Просто така — отвърнах. — Забавляват ме някои неща…
— Своите показания ли четеш?
— Не. На моите ще плача.
През юли Хватов отново взе да идва често, както през есента на миналата година, в разгара на следствието. Пристигаше по два, по три пъти седмично. Носеше ми том след том, а аз ги четях и се смеех.
Страниците на ДЕЛОТО, изрядно разпечатаните протоколи бяха пълни с жалка интелигентска уплаха и интелигентски лъжи, наивни и глупави.
Босът Михаил фигурираше тук в челните редици. Бяха го разпитвали три пъти и всеки път той нещо променяше, измисляше, изобретяваше, отричаше се от предишни оценки и съждения, хитруваше и изобщо според мен беше направил абсолютно всичко възможно да го заподозре следствието като пряк съучастник в присвояването на държавните милиарди. Добре че по същото време разпитваният в съседния кабинет съучастник Рубанов си е затварял плювалника — иначе босът Михаил нямаше да излезе след месец, а щеше и досега да търка наровете.
Легендата за „домакина“ беше провалена веднага по най-бездарния начин. На едно място Михаил се беше представил като „административен началник на фирмата“. Не следващия ден се нарекъл „стопански мениджър“. След седмица, на третия разпит, беше заявил: „Занимавах се с битови въпроси, а също така изпълнявах и други поръчения на Андрей.“
Защо? — хващах се ужасен за главата. Какви „други поръчения“? Аз съм домакинът — и точка! Може би босът Михаил в последния момент — вече седнал в профил към следователя — е решил, че няма да е убедителен с представителната си външност? Усъмнил се е в актьорските си заложби?
Ако имате в джоба си над милион долара, ако вкъщи имате прислужници, а в колата — шофьор, ако отдавна сте отвикнали да мислите за дреболии като смяна на крушките, миене на съдовете, зареждане на колата с бензин, а на факса с хартия, плащане на сметките за ток и вода — няма да ви е толкова лесно да се престорите на домакин в следователския кабинет, както ви е изглеждало на пръв поглед.
Така или иначе, Михаил обективно бе дал калпави показания. Объркани, несвързани, пълни с противоречия. Беше затънал в многословия.
Отделни пасажи направо ме хвърляха във възторг. „Известно време продавах резервни части за радиа.“ Какви радиа? Какви резервни части? Какво, опитвал се е да умилостиви следователя ли?
„След завършване на университета останах без средства за препитание.“ На това място се смях с глас. Ама че формулировка! Нямал средства за препитание! Може би е отронил и някоя сълза върху протокола? Върви на строеж, в цех, стани армейски кадър на договор! И се препитавай! На кого се жалваш от липсата на средства — на следователя с мизерната му заплата? Мети улиците! Затягай гайки! Работна ръка се търси навсякъде! Ти, Михаил, си изпаднал в голяма грешка. От милионерската ти гледна точка средства означава доход от хиляда или две хиляди долара и нагоре. А под тази сума просто няма препитание.