Банкерът Девета дупка.
Глава 32
1
— Ченге на решетката! — ревнах с дивашки фалцет, залепил устни до пролуката между „ресните“, за да ме чуе целият Централ, и общият корпус, и „спецът“, и „тубанарът“, и лечебницата, за да стопира цялото движение по Пътя. — Ченге на решетката!
„Конят“ е натегнат като струна, но не се къса. Това е първокласен „кон“, съвсем нов, здрав, за изплитането му отидоха четири вълнени пуловера, освен това в него са вплетени няколко дебели рибарски корди, а за да е по-здрав и по-проходим, е хубаво натрит с восък и пластилин и засега издържа. Въпреки че отвън го дърпа контрольорът, а от нашата страна яко опъват трима от свръзките, единият от които съм аз. Всички пратки, вързани на „коня“, са извън килията, виждам ги, но не мога да ги докопам.
Чувам доволните псувни на надзирателя. Преди минутка той е издебнал пратките, хвърлил е здраво въже с кука и възнамерява да присвои арестантската поща.
— Джони, Малкия, теглете, теглете! — крещя и приятелите ми се напрягат, вкопчват се, увисват на въжето.
Свил съм се на отвора на прозореца, на два и нещо метра от пода, с едната ръка се държа за решетката, а другата чак до рамото съм пъхнал в процепа между железата в опит да хвана пратките и да ги спася, а покрай тях и своето реноме. Чувам громолене. Стоманените пръти и пластини вибрират. Контрольорът е видял отдолу ръката ми и е замерил с нещо тежко, вероятно камък, но не ме улучи.
— Донесете вряла вода! — крещи Джони към килията.
Сто и трийсет бледи физиономии — с изключение на онези, на които им е ред да спят — напрегнато наблюдават развитието на събитията. Миналия път лиснахме отгоре три литра вряща вода и за близо месец излекувахме вертухаите от навика им да посягат на Пътя. Но те се връщат отново и отново. Нашата килия, сто и седемнайсета, е на втория етаж, не е високо, затова натегачите измежду надзирателите гледат на пратките, минаващи през нас, като на лесна плячка.
Дотърчаха още двама доброволци — единият беше хърбавият Федот — и ето вече осем тънки, но жилави ръце теглят с все сила „коня“, за да приберат в килията поне част от пратката. Контрольорът поддава. Все пак е сам, а ние сме петима.
По-предния път дърпахме толкова енергично, че бяхме изтеглили алчното ченге високо във въздуха и то доста се удари при падането.
Дръпнахме рязко. Цял метър от въжето влезе вътре. Още метър. Почти стигам до пратката.
— Дай, дай! Водата готова ли е? Майната й, дайте нож, бързо!
Хвърлят ми отдолу самоделна чекия, промушвам пак голата си ръка през дупката и прерязвам натегнатите влакна.
„Конят“ се къса със звън, аз политам от високото, разранявам си до кръв коляното и рамото в стоманените ръбове на близките нарове, но стискам здраво спасените пратки. Само две са. Третата, последната, при срязването на „коня“ се е изплъзнала от възела и е плячкосана от нашия неприятел. Четиримата, които теглеха отвътре, също залитат и падат, но с по-малки поражения.
— Малкия! — викам аз, тялото ми е в пот, ръцете в кръв, а мозъкът ми ще се пръсне от омраза към всички решетки под слънцето. — Какви ги вършиш? Защо не избройка парцела?
— Бройках го! — оправдава се Малкия.
— Толкова си го бройкал! — ядно боботи Джони и сочи на момчето разплетения срязан край на „коня“. — Отиде ни пратката! Дай огледалото!
Налага се нов скок към решетката. В стената поколения арестанти са направили дупка, от нея стърчи парче желязна арматура, а за него е закачена специална примка от здраво сплетени парцали. Подпирам се с крак, литвам нагоре, мушвам си пак ръката и с огледалото се мъча да видя контрольора долу.
— Старши — подвиквам полугласно. — Ей, старши!
— Думай! — разрешава ми отдолу предпазлив глас. — Върни пратката.
— Пратката ли? — старшият е склонен да се погаври. — Пратката ти отива на бюрото на шефа, стопляш ли?
— Не занимавай шефа — възразявам културно. — Дай да се разберем, а? Плащам си глобата според тарифата!
— А тарифата знаеш ли я?
— Ти пък съвсем за мезе ме взе!
Преговорите траят десетина минути. Очевидно е, че никой не възнамерява да ходи при шефа. Няма смисъл. Администрацията на затвора е абсолютно наясно с Пътя, но е принудена да се примирява със съществуването на самоделните въжета, опънати между прозорците на килиите. Могат да ги изпокъсат, да направят тотален тараш, да намерят и да изземат всичко, но до двайсет и четири часа десетте хиляди арестанти ще ремонтират и възстановят Пътя. Ако ще всеки ден да правят наказателни акции. Изпосталелият контингент на следствения изолатор така или иначе ще измисли начин.