Най-сетне правя знак и Джони ми подава отдолу кълбо „контролка“ — тънко, но здраво канапче, направено за разлика от „коня“ не от пуловери, а от чорапи. Специално за подобни случаи.
— Старши, да не ме прецакаш?
— Няма.
— Дръж тогава.
Връзвам за долния край на „контролката“ няколко омотани в парцал камъчета за тежест, над тях закрепвам банкнотата от петдесет рубли и пускам парите надолу, за да изтегля нагоре след минута спасената пратка. Слизам от прозореца. Въртя в разтрепераните си от напрежение ръце обекта на толкова нерви и очаквания и вбесен до крайност го запращам към постланото под стената одеяло.
Пратката представлява пакет евтини цигари без филтър (по три рубли пакета в затворническата лавка), небрежно увит във вестник и неугледно опакован в найлон. Откъм лицевата страна е изписан адресът:
ЗА НИКУЛАИ САРАТУФСКИЯ ОТ Б. 138
Не можах да удържа псувнята, макар че избягвах опасните нецензурни изрази: сред заобиколилите ме арестанти като нищо можеше да има приятели или познати на многоуважавания Николай от град Саратов, които непременно щяха да доведат до знанието му моите оскърбителни изказвания. Такива са местните нрави.
— Ето на, Малък — казвам, — заради тоя нищо и никакъв боклук вдигнахме на главата си половината Централ. Прави си изводите!
Малкия кима виновно.
Вярно е, че в пакета скапани цигари може да има и наркотици, хилядарка, план за бягство от затвора или инструкции за съпроцесника — какво и как да каже на следващия разпит. Така че за свръзката всички пратки са еднакво ценни и той отговаря по цялата строгост на затворническите нрави за изгубването на който и да е от тях. Ако сбърка, наказанието е съвсем просто: махат го от Пътя, и край. Слава Кпсс ще избере от стоте и кусур някой друг здрав, пъргав и готов на риск младеж. А провинилия се ще го набутат в дъното на бърлогата, където ще спи на четири смени. Не е изключено по-късно, след месеци, с кристално поведение да заслужи реабилитация, но провинението остава да му виси.
Тук всяко провинение остава да ти виси завинаги. Затова Малкия, Джони и аз с облекчение си поемаме дъх, бършем обилната пот с пешкири и запалваме от моя житан. Толкова е влажно, че цигарите едва тлеят.
Добре е сега да издумкаме едно хубаво Малкия за неговото лекомислие и мързел — защото го е домързяло да избройка парцела, преди да засили пратката. Но откъм вратата в противоположния край на килията се чува вик, който възвестява разходка след десет минути. Това ще рече, че е време да стопираме Пътя.
В този момент между нагъсто притиснатите едно до друго голи тела се шмугва някакъв тотално надрусан боклук, целия в йодни петна, стиснал в мръсния си юмрук нескопосно опакована депеша, и я подава на Джони.
— Чувай, брато! — побеснява моят колега. — Ти хич ли не си чат, а? Не виждаш ли какво става? Има издънка по Трасето, а ти ми тикаш твоята ксива! Хем е време за разходка! Иди се разходи засега! Депешата ти ще замине като се върнем, ясно?
Боклукът гледа без никаква яснота, зениците му са като главички на топлийки. Надрусал се е явно преди не повече от десет минути. Избърборва нещо и изчезва с олюляване към дълбините на килията. Не бях го виждал досега. Кой ли е той? Откъде се е сдобил с хероин? Да не забравя да си побъбря с него, като ми остане свободно време…
Стопираме се, без да губим време. Тропаме арестантските кодове по стените и тръбите на парното, изпращаме сигнали на съседите, отвързваме „конете“, навиваме ги на лакът и ги скриваме на тайните места. Всеки знае как в Общата Бърлога да скрие три кълба самоделно въже така, че да не ги открият при случаен тараш.
2
Август деветдесет и седма година. В Общата Бърлога температурата е около четирийсет градуса. Дишането е невъзможно. Разходката е нещо свещено. Сто трийсет и петима следствени жадуват за кислород. Мнозина бързо са извадили пластмасови кофи, бутат се на чешмата. Настъпват някого по ръката или по лицето, избухват няколко вяли разправии, някого насмалко да попарят с врял чифир. Най-сетне вратата изгърмява и се отваря:
— Излизаме!
Навалицата възбудено се устремява към коридора. Остават само спящите и чистачите — те ще се използват, че средата на помещението се е опразнила, и ще изметат поне част от мръсотията. Останалите препускат из коридора и нататък по стълбището. Всички са по гащи и по джапанки, през вратовете са преметнати пешкири и носни кърпи за бърсане на непрестанно леещата се пот. Всички носят сапуни, сюнгери, кофи с вода. Шум и псувни. В коридора отеква лаят на конвойното куче, което аха да скъса каишката. Стълбището е широко като в университета „Ломоносов“.