Човешкият поток тече нагоре. На четвъртия етаж всички са се запъхтели. Някои едва си движат краката. Всеки трети се превива от кашлица. Ето го и карето.
— Това е малкият двор, старши! Отваряй другия! В тоя няма да ходим! Няма да се поберем!
Съседното каре е с няколко метра по-широко и всички го знаят. Дежурният конвоен си получава заплащането според тарифата. Тълпата радостно изтича от малкия двор към съседния, по-просторния. Там сладкият сух въздух прави приятно течение. Ярката слънчева светлина парва очите. Онези, които си носят кофи с вода, свалят гащите и започват да се сапунисват. Другите ги гледат със завист. Не всеки разполага с кофа. Лятно време в нашия затвор притежателите на пластмасови кофи са големци.
Някои се пекат, изложили лица на слънчевите лъчи. В ъгъла няколко тъпаци палят парче подметка заради саждите, необходими на татуировчика, за да ги използва вместо мастило. Но здравомислещите момчета моментално възпират откачените маймуняци и те бързо ликвидират огъня. Съгласяват се, че и без това няма какво да се диша, само смрад и сажди ни липсват сега.
Двама или трима от по-младите подскачат, за да се хванат за тръбите на горната решетка, и започват набирания. Опитните арестанти ги обсипват с подигравки. Спортните тренировки през лятото в общия корпус са живо самоубийство. Няма нито храна, нито въздух, нито свободно място. Подобна физкултура е път към смъртта.
Клякам до стената. Ние, свръзките, си имаме отделна кофа, обаче днес се къпе Джони, моят ред ще дойде другия път. И аз подпирам мършавия си гръб в стената, мълча и размишлявам.
Аз ли бях този, който доскоро си въобразяваше, че е възможно в затвора да тренираш тялото и разума си? Нима аз само преди четири месеца се фуках пред себе си, че не ми пука от затвора? Оказа се, че не съм бил в затвор, ами в петзвезден хотел. И чак сега съм попаднал в истинския затвор. Е, поне има затвор, от който съм успял да изляза, името му е „наивност“. Закривам лицето си с длани, за да не види никой как се смея.
Минали са едва десетина минути, когато вратата на дворчето се отваря със скърцане и чувам вик:
— Рубанов! Рубанов има ли? Повикване, спешно!
Нищо не разбирам. Насочвам се към изхода, учудено размишлявам на кого и за какво съм притрябвал.
— По-живо, по-живо! — повишава глас вертухаят.
Познах го — това е кадавър номер едно, първият „матроски“ надзирател, нисък молдовец с кафяви зъби и катраненочерен перчем под невероятно омазненото униформено кепе.
— Леко, шефе — възразявам хладнокръвно. — Да не искаш да ме водиш за повикване по гащи? Давай към бърлогата, поне да си обуя панталона.
— Бегом!
Килията е необичайно безлюдна. На трийсет и двете спални места са налягали неподвижно седемдесетина души. Висят сиви крака, целите в рани и циреи, стърчат жалки остри колене, полуотворени побелели устни жадно поемат въздух.
Повечето от тези хора в продължение на осемнайсет часа стоят прави, плътно притиснати в тълпа от други мизерници като тях, и само два пъти дневно посядат за по няколко минути, докато сръбнат канче прозрачна чорба от зеле или „мъток“ — преварен за трети или четвърти път чай; на тях не им пука за разходката, шестте часа в хоризонтално положение са единственият им отдих.
Слагам набързо панталон и фланелка, излизам в коридора, но онзи ме повежда, кой знае защо, не нагоре, към следствения корпус, а надолу, към първия етаж. Още повече се озадачавам. Защо? Къде? Влачейки джапанките по прохладния теракотов под, мрачно прехвърлям наум вариантите.
Слизаме по стълбите. Минаваме покрай поредица от неимоверно мръсни, охрачени, гадно усмърдени помещения, където се разрежда, утаява, разбива на части пристигащата в затвора и напускащата стените му арестантска маса. В края на коридора бивам заврян в малка стаичка без прозорци и мебелировка. В душата ми се надига тревога. Не е изключено да ме бият. Миналия месец ощавих един вертухай с вряла вода, по-миналия наругах корпусния отговорник, така че винаги има за какво да ми преброят ребрата с палката…
3
Насред празното прашно помещение е разкрачил устойчиво дебелите си крака човек, когото най-малко съм очаквал да видя — капитан Свинец. В ръката му има пакет цигари „Л&М“ и шоколад „Тоблерон“.