Неговият ослепително бял, лек, изключително качествен костюм и велурените мокасини ме възхищават и ме изпълват със смътни откъси от полузабравени спомени за предишен живот. За прохладни помещения с климатик, за кожени фотьойли, за газирана и обикновена минерална вода, за пури и компактдискове, за телешки шницели, за изпотени чаши уиски с лед, за колосани чаршафи, за засмени гладки мъжки и женски лица, за банкноти — американски зелени и родни шарени, и за всевъзможни сладки прелести, които някога ме заобикаляха отвсякъде, а днес възпаленият ми мозък оспорва самото им съществуване.
— Здрасти, Андрей — каза детективът дружелюбно и ми подаде широка права длан.
Внимателно му стиснах ръка.
— Дойдох специално — рече Свинец, без да ме гледа. — Искам да се извиня…
— За какво?
— Тогава, в „Лефортово“… Наложи се малко да те поизлъжа. Разбираш ли… преместиха те тук, в „ада за глупаци“, не по моя инициатива. Нямам нищо общо с това. Така че, ако си мислиш…
— Нищо не си мисля. И не се сърдя на никого.
— Отдавна се знаеше, че ще те преместят. Още миналата година. Докато течеше предварителното следствие, те държаха в „Лефортово“. В условия на максимална изолация. А сега следствието е приключено. Доста скъпо удоволствие е да те държат в затвора на ФСБ…
— Маркиз дьо Сад — отвърнах, почесвайки се по корема — си е плащал престоя в затвора. Тогава така е било прието. Френските аристократи са плащали от джоба си настаняването в Бастилията. Проучете историческите факти, използвайте опита на великите си предшественици…
— Ти да не се имаш за аристократ? — намръщи се белоснежният копой. — За маркиз?
— Не, на малкия пръст не мога да му се хвана. Маркизът мастурбирал по осемнайсет пъти дневно и най-подробно записвал всичките си усещания. А аз да успея веднъж седмично — мятам шапка.
— Стига щуротии. Вземи шоколада. Специално за теб съм го донесъл.
— Благодаря — прибрах ръце зад гърба си.
Капитан Свинец въздъхна.
— Та така, разбра ме, нали? Нямам нищо общо. Не съм аз този, който те е пратил да гниеш тук. Аз само използвах случая, за да измъкна онова, което ми трябваше. Информацията.
— И свърши ли работа?
— Кое?
— Информацията.
Детективът махна с ръка.
— Не. Изяснихме, че паспорта на убития Фарафонов е бил продаден от собствената му жена, вече след смъртта му. За сто и петдесет долара. Каза, че спешно й трябвали пари. Откъде ще ги вземе вдовица? Така че всичко беше напразно. И ти напразно се инатеше…
— Ненапразно — възразих аз, — а в името на принципа. И за обща тренировка. Разбирате ли?
— Напълно.
— Да приключим с този разговор — казах съвсем искрено. — Ако сте дошли само да се извините за онази лъжа, смятайте, че съм приел вашите извинения, и това е. Нямам време…
— Нямаш време? — учуди се Свинец. — Нали си в затвора! Закъде си се разбързал?
Усмихнах се снизходително. Няма да седна да разказвам на този чужд на затворническото битие човек с бял панталон, че и слуга на закона на всичкото отгоре, че след малко, когато бърлогата се прибере от разходка, ще трябва отново да оправям Пътя, да свиря сбор сред съзнателните арестанти да пожертват пуловери, после да разплета тези пуловери и да оплета нов „кон“ вместо срязания. След това трябва задължително да помогна на Слава Кпсс да премери и направи сметка на натрупаното през седмицата за Общото: няколкото килограма чай и захар; и за целта да проводим хабер нагоре, до едно-две-осем, на братлетата да ни услужат с кантарчето, понеже нашето изчезна при последния тараш. После планирах да съчиня кратка депеша до Демби. Бившият ми лефортовски съсед също бе преместен в „Матроская тишина“, но не в Общия корпус, ами в „спеца“, в малка шестместна килия, където лежеше в пълен комфорт в компанията на двама корумпирани генерали и двама обявени за насилници наркобарони, като си плащаше за удоволствието да живее на тишина и сравнително спокойно по триста долара месечно на някого от големите клечки в администрацията.
Демби — в този затвор го знаеха с по-солидния прякор Тучния — никога не отказваше на молбите ми. Препращаше ми ту кафе, ту кубчета бульон, ту хубави цигари. А и салам. Удобно и изгодно е да имаш такъв богат приятел в Централа. Цените на недвижимите имоти бяха нараснали и една от къщите на строителния магнат най-сетне беше продадена, за което щастливият фен на салама ми съобщи още с първото си писмо.