— Дръпни си, Слава — предлага му Джони.
След общуването с Всевишния Слава Кпсс е тих и умислен. Той сяда мълчаливо до нас и си дръпва. После дръпваме и ние тримата.
Отровата не действа на мига. Известно време мълчим, чакаме. Най-сетне усещам замайване, лек звън в ушите, картинката пред очите ми започва да блещука, багрите стават по-ярки, докато звуците, напротив, се носят сякаш иззад дебела мека стена. Джони и Малкия си приказват нещо, но аз нямам никакво желание да участвам в общуването им, дори не искам да чувам братлетата. На това място комиксът е скучен и прелиствам страницата.
На следващата нещата стават по-интересни. Там бившето банкерче се опитва да се отдели от тялото си и да се погледне отстрани. В един момент сполучва. Той витае над пода на затворническата килия. Някъде наблизо се усеща присъствието на новобогаташа Андрюха, но той си трае. Скоро сигурно съвсем ще престана да общувам с моя двойник от миналото. Той се появява все по-рядко. Разбира, че вече нямам нужда от него.
Отделен от себе си, съзерцавам самодоволния идиот под средна възраст. Той е разумен, образован, културен, тотално надрусан, умислен за нещо свое си, с гнуслива гримаса на лицето. Искал е авантюри, пари, успех, свобода и ето го на топло, приет като свой в сбирщината от негодници, разследвани за тежки и особено тежки престъпления, седнал под прозореца с желязна решетка.
— Кво се умълча? — пита ме неочаквано Слава Кпсс.
— Мразя решетките.
— Това не е добре — меко възразява Слава. — Омразата е тежък грях. Не е редно да се мрази. Нищо не бива да се мрази. Дори решетките. И изобщо затвора. Никой не те кара да го обичаш. Но недей да мразиш. За такива неща Бог наказва…
— Как? — изумявам се. — Как още да ме накаже? Аз вече съм в затвора.
— Ще те накара да обикнеш.
— Кого? Какво?
— Онова, което мразиш…
— Съмнявам се…
Изведнъж ми се дощя да полегна. Наркотикът е слаб, глупава отрова, забавление за малки глупчовци. Но пък и аз доста съм сдал багажа. Утре имам юбилей. Година, откакто съм влязъл. Година без светлина и въздух, без човешка храна.
Доспива ми се. През шума долавям познат груб баритон. За четири месеца Дима Слона така и не се научи да разговаря полугласно, както се изисква от затворническия етикет. Затова пък научи много други неща. Сега вече живее съвсем наблизо, зад провесеното одеяло. Вече има и захар, и масло, и дори бял прах за боцкане. Дима Слона драпа към по-добрия живот. Поздравяваме се, дори понякога разменяме по някоя дума, но очите му винаги са студени, а усмивката му не предвещава нищо добро.
— Пичове! — провъзгласявам, плетейки език, докато се опитвам да задържа очите си отворени. — Пичове! Най-коленопреклонно ви моля да ме извините, обаче употребата на наднормени дози отрова, а също комбинирането им с други ме докарва до рецидиви на вродена социофобия, мизантропия и дори, смело мога да го кажа, аутизъм. Принуден съм да ви напусна. Ако някой не е зацепил какви ги редя, да диша спокойно, понеже не съм ви съобщил нищо лошо и по никакъв начин не съм засегнал арестантското ви достойнство…
Джони ме поглежда внимателно и поставя диагноза:
— Удари го в главата. Малък, мръдни да легне аферистът.
Моментално заемам хоризонтално положение и постепенно заспивам, а преди унасянето изведнъж се размечтавам как ще сънувам периодичната таблица на отровите.
Така химикът Менделеев един ден сънувал във вид на пасианс друга таблица — на елементите. Отровите обаче не желаят да се строят в редици и колони, те мъждукат, прескачат се палаво и аз зарязвам опитите си да направя великото откритие.
Глава 33
1
От пладне ме настаниха да пътувам сам в студения метален сандък. После колата се отби през един районен съд, през друг, трети, четвърти, докато не се натъпка жестоко. Тясната дълга клетка, снабдена с пейка за осем компактни задника, побра седемнайсет души. Понеже бях седнал пръв, ме затиснаха в ъгъла. Извих странично здраво стиснатите си крака, а впоследствие дори ми се настани на коленете мълчалив, явно много изтощен старец с омазнен астраганен калпак. В лицето приличаше много на Фрол. Затворът бързо постига прилика между хората.
Над стареца в най-разнообразни пози бяха надвиснали останалите — един подпираше с тил ниския таван, друг се държеше за съседите, трети балансираше на един крак. Шофьорът на „катафалката“ несъмнено се изживяваше като пилот на състезателен болид: навлизаше рязко в завоите, изтръгваше ракетно-космически рев от двигателя, превключваше скоростите с адско скърцане. При резките спирания и при внезапните потегляния всички се стоварвахме един върху друг, забили лакти и чела в телата на другите и огласяйки вътрешността на сандъка с оглушителни попържни.