— Пак добре! — изхъхри басово в ухото ми съседът по пейка, пъпчиво момче със съвсем чист панталон и много мръсна ватенка. — Октомври! Есен! Нито е горещо, нито е студено. Сезон само за возене!
— А кога не е сезон?
— Зиме и лете — авторитетно съобщи съседът. — Зимата се мре. Студ. Лятото дваж се мре — хем жега, хем няма въздух за дишане. А сега е есен! Добре си е! Наслаждавайте се, бродяги!
— То голямата наслада — ядосано възрази някой с кавказки акцент отстрани. — А ти къде се вреш бе, черньо?
Сред двайсетината бледосиви лица се очерта едно особено, съвсем тъмно. Полумракът правеше кръглата африканска физиономия подчертано лилава, точно като в песничката на Вертински. Макар че оня лилав негър е обитавал бордеите на Сан Франциско, а този, напротив, беше руски арестант.
— Искам седна — стеснително рече на завален руски тъмнокожият и добави гладко: — Сит даун.
— Импосибъл, братиньо! — отговори му се кратко откъм вратата.
Афроарестантът ядно блесна с ярките си еклери.
— Как се казваш? — дръпна черния човек за коляното моят пъпчив съсед.
— Боби.
— Откъде си, Боби?
— Фром Джамайка…
Наименованието на зеления остров в зеления океан предизвика романтичен възглас у пъпчивия. Той повтори като омагьосан:
— Джамайка! Гледай ти! И с какво си правил там, в Джамайка?
— Играех Джамайка сокър — печално сподели лилавият Боби.
— Как се играе това?
— Футбол на волейболно игрище — обясни някой. — Двама на двама. Джиткат топката с шутове над мрежата.
— Супер! — оцени пъпчивия. — А за какво те вкараха, Джамайка?
— Кокаин…
— И за къв хуй дойде тука бе, Боби? — изстена прегракнал глас измежду телата. — Джамайка сокър! Хората тук с години събират пари да идат до Джамайка и да позяпат как ритате топката през мрежата! А ти, бунако, си направил точно обратното! Защо бе, Боби, си се довлякъл оттам тук, докато всички нормални хора се чудят как да се чупят оттук и да идат там?
Афроарестантът не отговори, явно сконфузен.
— Какво става? — попита същият глас. — Къде сме, старши?
— Трай — препоръча му индиферентният конвоен зад решетестата преграда.
— Толкова ли ти е трудно да кажеш? Къде отиваме?
— Млъквай!
— Добре де, най-човешки те моля! Къде отиваме?
— Прибираме се.
Тълпата изрева радостно.
Затворническият транспорт не предвижда прозорци. Можем само да гадаем за посоката и целта на движението. Или директно да попитаме конвоя.
— Ще стигнем преди смяната — изкоментира пъпчивият.
— А ако не успеем? — попитах аз.
— Ще чакаме два часа пред затвора. Докато новата смяна не започне да приема. Няма да се приберем преди десет вечерта…
Много ми се искаше да ям, да спя и да се стопля.
Преди няколко дни Хватов при поредната си визита ме бе предупредил, че съм длъжен не само да прочета петдесет и седемте тома по ДЕЛОТО, но и да се запозная с приложените видеоматериали. „Гледането, естествено, няма да бъде в «Матроская тишина», а в сградата на, такова, прокуратурата. Няма заради теб да влачим, такова, телевизор и видео в следствения корпус на затвора, нали така? Та се стягай, бъди готов, утре или вдругиден ще те повикат, такова, според сезона…“
Повикаха ме в четири сутринта. В четири и половина — полусънен, с натежала глава — ме изкараха от килията. Конвоираха ни заедно с петдесетина други пътници (преобладаващото мнозинство отиваше на съд) до първия етаж. Заключиха ни в сборна килия.
Одрайфаното, усмърдяно на хлор и нечистотии помещение с черни стени, подкожушен таван, олигавено от туберкулозни храчки по ъглите, скоро толкова се претъпка, че не рискувах дори да клекна и стоях така, полузадушен, с подлютени от цигарения пушек очи, до девет сутринта. В някакъв момент донесоха дажбата, но абсолютното мнозинство задружно отказа както хляба, така и захарта. Постъпих солидарно с останалите. Струваше ми се немислимо да ям, да се храня в тази теснотия, сред тези миризми на изпражнения. Когато стоенето във вертикална позиция, подчинено на тежките колебания на тълпа от стотина души, стана съвсем непоносимо, вратата се отвори. Всеобщата въздишка на облекчение моментално бе последвана от напрегната тишина. Извеждащият конвоен започна да извиква имена.