Моето прозвуча сред последните.
— Името?!
— Рубанов.
— Член?
— Сто петдесет и девет — част трета, сто деветдесет и девет — част втора, триста двайсет и седем — част първа…
— Стига, стига — ухили се извеждащият и свери нещо с арестантския ми картон. — Кой съд?
— Не съм за съд. За прокуратурата съм. Генералната.
— Генералната? Терорист?
— Аферист.
— В края на коридора!
Досами изхода — втора сборна килия, съвсем малка, студена. Тук компанията от десетина изтормозени организма още половин час чака команда за качване в „катафалката“.
В късната утрин, обиколил четирите районни съдилища на Москва и постепенно опразнен, фургонът ме достави в центъра на града. Закопчан с белезници за младо сержантче, скочих на тротоара почти на същото място, където преди петнайсет месеца за малко да повърна от пространствения шок. Сега не усетих нищо подобно. Все пак общата килия не е деветметровият лефортовски каменен чувал. Не ослепях, не оглушах, не се стоварих на земята. Тясната уличка „Воронцовский переулок“, която водеше от „Тверская“ към Патриаршите езера, в прохладния октомврийски ден изглеждаше сива и скучна като декор за евтин телевизионен сериал.
Докривя ми. Възможно ли е всичко, което ми се случва, да не е пъстроцветен гланцов комикс с участието на непобедимия супер герой, а унил и бездарен ТВ сериал, евтина, празна, безсмислена „сапунка“, където всички действия на действащите лица са ясни и предвидими?
Уличката — остатък от старата Москва, успяваше да завие два пъти на стометровата си дължина. Освен това беше стръмна. Изкривена и в трите измерения, тя изглеждаше съвсем азиатски.
— … Петнайсет часа записи — обяви Хватов и многозначително посочи купа видеокасети. — Откъде да започнем?
— Откъдето и да е.
Като си представих обратния път в железния сандък, пресован сред човешки тела, както и „сборката“, където довечера предстоеше да кисна още няколко часа, веднага реших, че няма да се разкарвам петнайсет пъти. Още днес ще подпиша нарочния прокурорски документ. Запознах се с материалите — подпис.
Рязанският следовател ще приложи документа към последния том на ДЕЛОТО и по този начин периодът на действие на член двеста и едно, продължил от юни до октомври, ще приключи за мен. Ще последва съдът.
Докато гледах първата (и последна) видеокасета, отново се смях весело.
— Името на фирмата на Андрей Рубанов — чистосърдечно разказваше основният свидетел на обвинението, известен също като „аптекаря“ или „фармацевта“ — научих от табелата…
Боже, каква табела, чудех се аз. Къде и кога съм закачал на вратата си каквато и да е табела? Целият смисъл на моя бизнес беше именно в това, че се работеше без никакви табели! Фармацевтът лъже като циганин! Лъже нагло и дори не се изчервява! Погледнете го как жадно дърпа от цигарата! Как по нея остават тъмни следи от изпотените му пръсти! Чуйте го, гласът му трепери! Лъже! Явно и дръзко! Измисля си в движение! Откъде го съчини бе — табела! Ха!
Изведнъж се появи до мен Андрюха новобогаташа.
— Смей се, смей се, тъпанар — каза той. — Фармацевтът се разхожда на свобода. Дал е показания и са го пуснали да се прибере у дома. У дома, чаткаш ли? А ти, непоклатимият, замина в панделата. И сега храниш въшките и дървениците. Мачо посран. Кой от вас двамата трябва да се смее, а?
Май самодоволният сополанко този път излезе прав, въздишах аз, намествайки на коленете си безтегловното тяло на стареца, току-що осъден на три години общ режим за кражба на два чувала комбиниран фураж от бездънните хранилища на родината. Някак не ми е до смях. От дете не умея да плача, а скоро ще се отуча и да се смея.
Над мен заехтяха доволни възклицания.
— Стигнахме! „Матроската“! Пускат ни, слава Богу…
— Пристигнахме!
— У дома! У дома сме си, момчета!
— Браво!
— Горе главата, Джамайка!
Всичко се повтори в обратен ред. От едното мръсно и гадно сборно помещение в друго такова. Пак тълпа, отекли лица, хлътнали страни на стотина мъже — преди време млади, силни и пламенни, а сега прегърбени, вяли, способни единствено да се окуражават взаимно с нервни подсмихвания и ругатни.
Привечер краката вече не ме държаха. Интересно, как ли ще я карам, когато започне съдът? Колко ли ще продължи? Дали ще издържа всекидневните пътувания? Разказват, че в „сборката“ хората изпадали в истерии. Разправят също, че мнозина след няколко пътувания направо в съдебната зала се разплаквали и правели чистосърдечни признания с молбата веднага да им прочетат присъдата, независимо колко ще е тежка, само и само да не ги разкарват повече.