В общи линии моментално цигарите бяха свити, саламът изпържен, самоделната бира прецедена, касетофоните включени, картите раздадени, парите на наркоманите прибрани, сгрешилите вкарани в правия път и грандиозният тотален арестантски купон продължи до сутринта.
2
А ние си направихме банкет.
Обикновено в панделата повод за пиене е самата пиячка. Качественият алкохол рядко се мярка в Централа. Но днес имахме повод. При това прекрасен и най-чудесен. Изпращахме най-добрия си приятел на свобода. Слава Кпсс се стягаше да се прибира у дома. Докато му прочетат присъдата по неговото ДЕЛО, той беше излежал пет пълни години, та съдията — трети поред, — крайно изтощен от процеса, бе решил да отсъди на пандизчията „според излежаното“. Очевидно не беше сметнал за доказана вината на съсипания престъпник и поисканите от прокурора седем години се бяха стопили рязко.
Когато късно вечерта се върна с произнесена присъда, Слава не каза на никого нито дума и лицето му — тънка сива кожа върху комбинация от кости — не изразяваше нищо, очите му гледаха в пода.
Той дълго се ми, щедро сапунисваше врата, раменете и лактите си. Сто трийсет и пет души без спящите затаихме дъх. Всички знаехме, че Слава се връща с присъда. Мнозина караха тук кой година, кой две, кой три. Слава Кпсс, прекарал в следствения затвор пет години, беше счупил един от рекордите на Централа. След като се изми, Слава се усамоти за дълга молитва. Каза няколко пъти Покайния канон. После привика неколцина от по-богатите арестанти и помоли за заем. Внесох сто рубли. Толкова даде и Джони. Дори Слона, изплувал случайно от хероиновата мъгла, кихна две измачкани десетарки, преди да отпътува отново в наркоманския си трип, откъдето човек през един път или се връща, или не.
С пачката събрани банкноти Слава прекоси килията, отиде до вратата и мушна глава през „хранилката“. Стоя там около час. Вертухаите минаваха отвън, заприказваха го надълго и нашироко. Едни си тръгваха, но идваха следващи. След като постигна търсеното, търпеливият Слава отново прекоси цялата килия в обратна посока и тук, под решетката, до стената, на готиното място, ни съобщи на нас с Джони, че му остават за излежаване пет дни.
Ликувахме.
Слава веднага насрочи прощалната вечер.
— Като донесат, ще купонясаме — смигна ни той.
Донесоха му нужното чак след два дни. Освен водката се появи месо и дори пипер (в затвора той е строго забранен, защото може да го хвърлиш в очите на конвойния или на кучето му и да избягаш).
В два часа през нощта в килията се усети мириса на пържено говеждо с подправки. След като направи основното блюдо, Слава взе от Общото, лично за себе си, два пакета чай назаем с обещанието да попълни липсите при първа възможност. Никой не посмя да откаже на човека, излежал пет години. Той изсипа чая на купчина върху вестник и го сложи насред масата пред гладните погледи на двеста очи.
— На когото му се чифирясва, да заповяда — обяви Слава.
За секунда се оформиха пет-осем компании от по пет-осем души, пет-осем самоделни бързовара моментално взривиха водата в канчетата; чак чифир не стана, но много силният чай се изгълта още преди да се запари като хората. Щеше да се дозапарва в стомасите.
Обърнахме по чашка, хапнахме по мръвка парещо месо и се умълчахме. Забравените вкусове и миризми възкресиха в паметта на всеки интимни спомени.
— Сега ще се нагълтам с приспивателни — обяви Слава, — ще се помоля и лягам да спя! И ще спя всичките три дни и три нощи, докато не ме извикат…
Пихме по още една, после по трета, изядохме месото. Колкото и да му се наслаждавахме, колкото и да разтегляхме удоволствието, едно кило отиде за няколко минути. А след четвъртата чашка се случи случка. Пред вратата на нашата килия се появи контрольор и каза да повикат Джони.
Моят колега от Трасето отдавна бе завързал повърхностни приятелства сред низшите чинове в администрацията. Един от тези познати беше дошъл, умрял от нощна скука, да си поиска цигарка и да си поприказва. Пияният арестант с удоволствие обмени няколко приказки с трезвия надзирател — подаде глава през „хранилката“ в коридора, попафка, посмя се, разказа новини.
В този момент в коридора случайно се появи ДПНСИ-то, дежурният помощник-началник на следствения изолатор. Най-важният и най-старши затворнически шеф, пряко отговорен за всичко, което се случва в Централа. Не някой редови контрольор, не корпусният надзирател, а началникът им Вертухай Намбър Уан.