Затворът, който толкова е впечатлявал брадатите класици на руската литература, се оказа практически санаториум. Всекидневно ми даваха каша, варена с мляко. Пожелаваха ми „лека нощ“. Донесоха ми каталог за книгите от местната библиотека. За разходката ме возеха от втория до четвъртия етаж с нарочен асансьор. Кабината беше разделена на две с дебела стоманена мрежа. От едната страна се намираше конвойният, от другата — аз.
Можех да спя по цели дни. След като се наспах окончателно — отне ми приблизително денонощие, — разбрах, че нямам никакво занимание. Единственият достъпен вид дейност беше размишляването и по-голямата част от времето се разхождах по гащи и чехли, потънал в мислите си, напред–назад из своето заключено пространство. Весело си казвах, че за трийсет дни ще се наспя и ще си почина за години напред. За някого може да е затвор, но за мен Лефортовският следствен изолатор си е чиста почивна станция. Тихо, слънчево. Пий чай, пуши, свиркай си. Гради планове.
Ако се бях озовал в някаква средновековна тъмница преди шестстотин години, провесен на дибата, половите ми органи захванати с нагорещени клещи, сигурно щях да клекна. Но бяхме в самия край на двайсети век. Затова в килията ми се появяваше прокурорът по надзора и деликатно ме питаше дали нямам оплаквания и претенции. Аз се усмихвах от неудобство. Прокурорът беше на петдесет и пет години, аз — на двайсет и седем. Той беше слуга на закона, а аз — новобогаташ и шмекер. В пратките, които получавах, имаше пушени меса и филета от сьомга, банани и киви. Направо ми идваше да поканя прокурора да сподели скромната ми закуска.
Прокурорът е опитен човек и явно разбира, че заслужавам строг подход. Че трябва да ме мъчат, търпеливо и умело. Трима, дори четирима души, които усърдно се отдават на тайнството на инквизицията. Да ми изтръгнат ноктите. Като за начало на ръцете. После, ако се наложи, и на краката. Да ме ритат в лицето. Да ми пилят зъбите. Да ми бият серум на истината. Тогава може би ще издам нещо. Ще снеса на следствието необходимата информация. Ще си призная. Ще пропея. Ще дам показания по същество.
Но не би. Всичко е другояче. Слугите на закона са усмихнати и културни. В шест сутринта дежурният надзирател ми казва „добро утро“, в десет вечерта — „лека нощ“.
И аз им отвръщам с взаимност. Лесно ми е. Та този вашият затвор просто не е затвор…
2
На сутринта отворът на вратата зейна.
— Името? — чух оттам.
— Рубанов.
— Повикване!
— Моля?
— Обуйте се и излезте.
— Къде?
— Повикване.
— Къде бе, шефе? Кой ме вика?
— Без приказки! С лице към стената!
По стоманената рампа на второ ниво стигнах до средата на коридора. Тук той прерастваше в зала. Отвисоко видях центъра за управление на целия затвор. Човек с камуфлажна униформа беше се подпрял с лакти върху масивен пулт от сивкав метал като челюст на древен мамут; грозен, целият в грамадни разноцветни бутони, този пулт е бил изработен преди поне половин век. Яка ръчно изработена совдепска техника. Бутони от супер здрава пластмаса, всеки с големината на конско око. Дебели проводници от чиста мед. Клеми с размерите на партийна членска книжка. Такава апаратура е предвидена да работи вечно. Няма да се повреди, дори да я залееш с вода, с кръв, с бълвоч. Всяко осемнайсетгодишно войниче може да се научи да я управлява. Няма начин да не улучи бутона. Дори ако отвън в лефортовския парк гръмне атомна бомба, пак ще има ток в проводниците, за да се блокират ключалките на вратите. Че къде дават така — враговете на държавата да се разбягват при всяка мижава атомна война!
От коридора се озовах в абсолютно празна стая без прозорци, където бях подложен на подробен обиск. Контрольорът опипа цялото ми тяло през дрехите, накара ме да сваля чехлите, омачка ги и ги проучи, най-внимателно опипа ластиците на гащите и на анцуга, всеки поотделно, а накрая дори надникна в устата ми.
Жегата упорито не желаеше да напуска големия град, нагорещяваше паветата, стопяваше и сгъстяваше въздуха, натежаваше в главите на хората. Конвойният излъчваше мирис на потно тяло. Вяло течение пронизваше коридора на следствения корпус и аз можах да подишам малко, но в кабинета всичко сякаш трептеше, гънеше се и бавно се свличаше надолу. В задушната мараня плуваха физиономиите на двамата мъже, които в момента бяха най-важните за мен хора на света. Единият имаше за цел да ме вкара в затвора, другият — да ме спаси. Единият се усмихваше с професионална любезност, другият самонадеяно се хилеше, за да обнадежди мен, клиента си.