Клиентът обаче не бързаше да се обнадеждава.
— Наред ли е всичко? — веднага ме попита Рижия.
— Окей е — отвърнах, сядайки на чорчик. — Отспах си за три години напред. А вие отспахте ли си, гражданино началник?
Хватов присви устни.
— Недей, такова, да се заяждаш. Не съм ти враг, Андрей. Може пък да не си ти в дъното. Възможно е да са те прекарали. Няма да те лъжа: не разполагам с големи, такова, улики срещу теб. Но затова пък си имам, такова, началство. То ми заповядва и аз работя, нали ти е ясно? Моята работа е да сложа, такова, протокола на бюрото. И да съобщя изводите си.
— Това не е заяждане — възразих, — ами въпрос. Защо лежа в затвора? Защо ме тикнахте зад решетките? За да не избягам? Ами няма да избягам. Аз храня семейство, малко дете, баща, майка. Няма къде да бягам…
През широко отворения прозорец с решетките, който очевидно гледаше към вътрешния двор на сградата, нахлуваше горещ вятър и долитаха звуци от стопанската дейност на затвора: някакви хора си подвикваха, палеха се автомобилни двигатели, оглушително лаеха прегракналите конвойни кучета, с громолене се отваряха и затваряха врати.
Изведнъж ми се стори, че лежа не трето денонощие, ами много–много отдавна и ми предстои да излежавам още не един месец, а дълги години, чак до старост. Тези ехтящи отдалеч псувни, изжулените бюра, грапавите первази на прозорците, тъмните и унили цветове — кафеникаво-зелен, мръсно жълт, светлокафяв, — скърцащото дюшеме, разсъхналите се каси на вратите, ревът и трясъкът на остарелите двигатели, всичко това беше продължение на същата вселена, която бе родила и мен самия.
Дремещата, скърцаща Азия. Наплесканата с дивашки багри Совдепия.
— Кажете ми, Степан Михайлович — емоционално попитах аз, — защо трябва да ме опандизите! Та това е просто неизгодно. Сметнете сумите, които липсват в бюджета. Добавете глобите. И аз ще си платя всичко. Това може да струва всичките ми пари, до последната копейка, но майната им. Ще спечеля други. Защо да ме вкарвате в затвора? Да ми отнемате свободата? Като ме приберете, нали няма да върна нищо! Нищичко, разбирате ли? Според Наказателния кодекс моите грехове са за три години при общ режим. Ще ги изтърпя някак. И ще изляза — озлобен, опозорен, но с пари. Тогава окончателно ще се превърна във враг на тази държава, във вечен противник на администрацията, в злобен, отявлен негодник. Защо да ме пращате в затвора?
— Защото се налага — търпеливо отвърна Хватов. — Според мен си напакостил за повече от три години. Упражнявал си дейност без лиценз. Това си е, такова, отделен член. До пет години, между другото…
— Да — съгласих се мрачно. — За това не бях се замислил…
— И няма нужда. Всичко е, такова, измислено без теб. Пет години. — Хватов ме погледна. — И защо, такова, не взе лиценз? С тези твои, такова, пари?
— Лиценз за банка ли? — учудих се аз. — Че за какво ми е притрябвал? Цената е десетки хиляди долари и се вади цяла година с обикаляне на кабинети и събиране на подписи. Много по-лесно и по-евтино е да фалшифицираш документите. Да се престориш, че не си никаква банка, ами продаваш памперси и кроасани. Ако търча с години по инстанциите да събирам лицензи и разрешителни, нищо няма да спечеля…
Рязанецът неодобрително поклати глава.
— Ама, такова, не може така! Съвсем нищо да не платиш на държавата, да правиш всичко чрез подставени лица! Веднъж, такова, стомна за вода…
— А, ясно — усмихнах се насреща му. — Ядосвате се, че не съм си купил навреме позволително. Царска тапия! Не съм си платил пая. Не съм кихнал. Добре де, ето, хванахте ме, пернахте ме, болезнено ме пернахте, моите уважения. Сигурно така е трябвало. Сигурно съм бил по-алчен, отколкото ми се полага. Но какво правите сега? Вместо да си вземете от мен всичко с лихвите, вие ме държите под ключ. За какво?
Изпълних погледа си с честност и откритост, излъчих положителна енергия, постарах се да изпратя с очи право в челото на карирания си земляк заряд от радостна сила и увереност в правотата ми.
Не можеш да излъжеш някого, към когото си в профил. Оня ден, на първия разпит, видях зор. Но сега открих между външната стена на бюрото и моя закован за пода стол без облегалка тясна, малко по-широка от цигарена кутия цепнатина и набутах в тази цепнатина десния си крак от коляното надолу. Слава Богу, че мъжете в нашия род са слаби, сухи, с минимум месо по тънките кости. Сега долната част на тялото ми беше разположена не странично, а обърната наполовина надясно. Оставаше да извъртя горната част на тялото още половин оборот, за да постигна целта си: да седна фронтално срещу събеседника. Както седят пред обектива телевизионните говорители.