Вторият екземпляр представляваше модернизирана, по-адаптирана към обстановката и по-бърза версия на първия. Здравата му фигура, приятните златни гривни, анцугът с лампази и плавната, леко пружинираща походка бяха впечатляващи. Но най-голям ефект произведе пурата: дебела, светлокафява, с гъсти кълба дим. Тъкмо в момента на излизането си от кожените недра на купето спортният младеж дръпна и тютюневият цилиндър ръсна по асфалта солидна доза пепел. Носовете и на двамата бяха размазани, ушните хрущяли сплескани.
Младите лъвове бяха пристигнали по някакви свои въпроси. Те нямаха нищо против мен или Михаил. Опасната им пътна маневра бе израз на най-обикновена простащина.
Ярките създания със сигурност не бяха идиоти, те явно разбираха, че са нарушили не само и не толкова правилата за движение, колкото неписания шофьорски етикет: не бъди нахален! Не прецаквай всички останали! Затова любителят на пури хвърли поглед към нас и дори леко мръдна брадичка, въпросително: някакви претенции? И пак изпуфка облак пушек. Колата му беше десет пъти по-скъпа от моята, гледаше така, както трябва да гледа млад лъв — с превъзходство.
Размърдах в отговор глава, врат и рамене, общо взето — враждебно. Смисълът на пантомимата лъсна ясно: по-тежките момчета бяха попречили на не толкова тежките.
Квазимодо и неговият приятел се насочиха към будката за цигари.
Двамата с Михаил много остро усетихме крайната унизителност на момента: наоколо — карамелено сладка столична пролет, момичета с миниполи потропваха с токчета, ухаеше на млада зеленина, душите се извисяваха към синия простор — и насред това буйство на живота двама кретени с нагли мутри ни предизвикваха към конфликт.
— Дай да им набием канчетата — решително предложи изведнъж Михаил.
Налятият му западнославянски врат се зачерви. Той дори протегна ръка, за да отвори вратата.
Замислих се. Приятелят ми имаше разряд по бокс средна категория. Нямаше съмнение, че може да просне Квазимодо с няколко юмрука в ченето. А аз през това време ще си премеря силите с втория. Той е по-висок от мен и дрехите му са по-удобни, но е явен наркоман. Ръцете му висят като въжета. Движенията му са като развинтени. Затова пуши пура — за разлика от обичайните потребители на никотин той се нуждае от по-голяма доза отрова. Може и да успеем. Ама ако имат оръжие?
— Тия са бандити — рекох и потеглих.
Напускането на района на несъстоялия се въргал трябва да става бавно, с достойнство. Полезно е дори в последния момент да натиснеш леко спирачката и да се обърнеш назад, сякаш все още се съмняваш: струваше ли си да прощаваш обидата? Дали пък да не се върнеш и да се сбиеш? Нека потенциалният ти противник се поизнерви за няколко секунди — така постигаш ако не морална победа, то поне морално реми.
— Бандити ли? — попита предизвикателно Михаил. — Че какво от това?
— Бандитите са си бандити — отвърнах философски. — Престъпници. За какво са ни.
— Не — възрази Михаил. — Не е така. Да си обръснеш кратуната и да се размотаваш из града с краден мерцедес — не е престъпление. Това е тъпанарщина. Престъпници! Че аз още утре ще си купя същия мерцедес! Като събера всичките си пари и взема малко назаем, ще си купя без проблеми! Че и ланци, дето се вика, ще си закача. Златни! И кубето ще лъсна. И ще прибирам парсата на дребните улични рибки. Това ли им е голямата доблест?
— Скива ли му пурата? — попитах, включвайки на трета.
— А ти скива ли му анцуга? — Михаил се размърда на седалката, сякаш му пареше. — Евтино кретенче, което иска навсякъде и във всичко да минава тънко! В такъв скъп автомобил се вози такъв евтин тип! Драйфа ми се от такива гледки! — приятелят ми яростно врътна ръчката и се изхрачи през прозореца. — Мутри — изригна той с отвращение — Анцузи. Вратове. Бухалки. И през цялото време се разхождат все едно знаят нещо, което аз не го знам! Вярно го е казал Кончаловски: няма по-страшен звяр от човека!
— Той е режисьорът на филма — поправих го аз. — Направил е „Влакът беглец“, но финалният цитат е от Шекспир.
— Какво значение има! — злобно, бясно се развика Михаил. — Не говоря за Шекспир и Кончаловски, а за шибаняците и гадовете! Говоря за моралното право! Какво морално право може да има наглият простак? Никакво! Какво като си е обръснал празния череп и ми се прави на велик? Не може да ме уплаши. Не се разправям с тия помияри само защото не ща да си губя времето! Иначе го пречуквам като стой, та гледай, хич не ми пука за шибания Шекспир! Обръщай колата, мамка му!