— Другарю генерал!
Естествено, той не ми е никакъв „другар“. Какъв „другар“ бе! Той е генерал от МВР, а аз съм директор на нелегална банка. Накиснал се в съмнителни игри спекулант. Но униформените, чиято младост е преминала в благословената Совдепия, изключително много обичат това обръщение. Кажи на някой възрастен, побелял, обременен с голямо семейство катаджия: „другарю старши лейтенант“, и той подсъзнателно те обиква. „Господин инспектор“ дразни слуха му. Кодовата дума „другарю“ е по-проста, по-разбираема, тя установява контакт, напомня за героично минало. Мирише на праха, вдигнат от тачанките, и на дима от танковите двигатели, и на подвизи, и на комисари с прашни шлемове. Тя сама по себе си е парола.
И аз ще изрека тази парола.
— Другарю генерал! — ще кажа аз. — Защо съм в затвора? За какво са тези единични килии, решетки, за какво са дажбите, баландата и всичко останало? Да не съм някой убиец, бандит, грабител? Или съм някой сексуален маниак, който с потекла лига изнасилва момиченца по мазетата? Или пък съм терорист? Брадат резняк, слязъл от планините, за да стреля с гранатомети в името на Аллах, да се свети неговото име? Не, аз съм скромен труженик! Работя по петнайсет часа дневно! Да, нарушавал съм законодателството, не съм снасял, не съм плащал в ковчежничеството на родината, но ще си поправя грешката. Защо точно аз да лежа в затвора?
Ще ви платя колкото трябва — ще продължа тихо, по възможност — шепнешком, забил поглед между веждите на другаря генерал. — Ще дам. Ще платя. Ще внеса според тарифата. Ще депонирам на посочено от вас място. Без проблеми ще споделя личните си, заработени, изключително скъпи на душата ми парични знаци. Само и само да изляза от затвора, да се върна у дома. Кажете колко и къде, на кого и в какъв вид, долари в брой или лири стерлинги по банкова сметка. Само кажете и смятайте работата за свършена…
Генералът се замисля. Заинтригуван е.
— Разбрах мисълта ти — произнася той тихо, но твърдо, и тонът му показва, че дистанцията между нас си остава същата, тоест огромна; той е генерал, а аз — дребен лайнар. — Много скоро ще ти съобщя моя отговор. Ясно?
— Тъй вярно.
Генералът бавно се стопява във въздуха.
Знам, че непременно ще го придумам.
3
Всеки вторник и четвъртък ме викаха за разпит и тогава аудиторията ми търпеше качествени изменения: съчинявах врели-некипели вече не за дюшека или бързовара, а за живо и мислещо същество, следователя Хватов.
Така и не дадох показания. Невъзмутимият рязански чичка притури към ДЕЛОТО един след друг четири еднакви листа с четири отказа. С подписите на обвиняемия и на неговия адвокат.
Но без протокол в слънчевия прашен кабинет в Лефортовския замък се казаха много интересни и разнообразни неща. Принципът се спазваше: смесвах подробности, интересни факти и фактчета, добавях някой виц или гег и на финала провъзгласявах базовата мисъл, звучаща като гневно възклицание, адресирано до цялата вселена:
— И как така се случи, господа, че Андрюха — умно, свястно момче, енергичен и активен атом на обществото, съпруг и баща, воин, журналист и банкер, далеч не най-долният гражданин — се озова зад решетките? Тук ли му е мястото?
Колкото повече наближаваше краят на едномесечния ми срок, толкова по-високо и мелодраматично звучеше този въпрос. Но никой не ми отговаряше на него: нито одушевеният следовател, нито железният умивалник.
Само във вторниците и четвъртъците общувах пълноценно с живи хора. Наблюдавах реакция на събеседници. Два пъти седмично. Десетина минути разговор със следователя, след което също толкова кратък разговор с рижия адвокат. Час и половина за петнайсет дни. През останалото време разполагах с толкова безмълвие и самота, колкото можех да издържа — но вече започвах да разбирам, че едва ли ще издържа.
Утрото започваше с едно тъпо „стани!“. След час се чуваше „чай!“ и аз пъхах през отвора втория си приятел, железния чайник, и го получавах пълен догоре с гореща, прозрачно кафеникава субстанция, на вкус и мирис наистина много подобна на чай. Скоро след това вратата с мощно метално дрънчене се отваряше цялата и влизаше предницата на малка стоманена количка с ламаринена бака за боклук. Зад количката полусъненият ми поглед разпознаваше мрачната физиономия на дневалния затворник. Той казваше или „боклука“, или „помията“. Тръсвах в баката пластмасовото си кошче с отпадъците от моя килиен живот: няколко огризки от ябълки и десетина фаса.