— Един милион, триста четирийсет и пет — тежко издиша босът.
— И аз ги изкарвам толкова — кима младшият съдружник.
— Хубав ден.
Младшият свива рамене без никакъв ентусиазъм.
— Добрият край оправя всичко.
Босът се мръщи.
— Без нерви.
Младшият се усмихва тъжно.
— Не умея.
— Научи се.
— Как?
— Чрез отстраняване на причината за безпокойството — изрича босът. — Няма да лежиш дълго. Ще ти друснат три години. Ще излежиш година и половина, най-много две. Осигурявам ти, дето се вика, всички удобства. Най-добрата храна, книги и тем подобни. Защо да си нервен? Няма, дето се вика, да успееш да мигнеш, и ще си на свобода…
Перките на вентилаторите се въртят с бръмчене. Разхвърляните пачки американски пари излъчват вълшебно изумрудено сияние. Пепелникът на младшия съдружник е задръстен с угарки, главата му — с тежки мисли. Какво го очаква? Успех? Милион? Лимузина? Яхта? Луксозна къща на Рубльовско-Успенското шосе? Слуги филипинци? Платинена карта „Америкън експрес“? Или решетки, баланда, приятели с татуировки и златни зъби?
Младшият улавя погледа на боса. Спокоен е.
Те са заедно от три години. Започнали са от нещо малко и са дорасли до голямото. До големите сделки, до сериозните суми, до клиенти сред нефтените крале и политическите играчи. През цялото това време босът е внушавал на младшия основополагащата истина на техните занимания, главния закон, базовото правило: бизнесът юбер алес.
Заради бизнеса трябва да се поеме всякакъв риск. Бизнесът е онзи труд, който е превърнал маймуната в човек. Реализацията на претенциите. Онова, което те храни. Което ще осигури Сорбоната и Оксфорд на децата, благородна старост на родителите, вечна младост и красота на съпругите.
Старшият и младшият се споглеждат. И двамата са млади, умни, богати. Скоро единият от тях, младшият, ще влезе в затвора. Така трябва. Има моменти, когато имперският Молох иска своите жертви и те трябва да му се принесат. После вторият, старшият, кротко, с рушвети, ще измъкне своя съдружник и всичко ще се оправи…
Какво ще речете, господа, трепач е комиксът, нали? Познавателен и жизнерадостен.
Ако си плиснеш на очите ледена вода, а после гореща, мъждукащата картинка става контрастна, изключително ярка, лицата на героите се издължават, издуват се карикатурно. В старшия се проявява хитрият и алчен стръвник, в младшия читателят ще разпознае наивния романтичен глупак.
3
Не, нямаме нужда от такива картинки, рече си арестантчето, действайки интензивно с четката за зъби и оглеждайки се в миниатюрното огледалце. Оттам го зяпаше неговото собствено яростно оцъклено по конски око. Необходими са ни пълно спокойствие и изключително хладнокръвие.
И така, плановете за подкуп на генералите рухнаха. Блицкригът се провали. И дума не може да става за бърза победа над затвора. Но банкерчето бе свикнало да се възприема като твърд и неотстъпчив човек. Нямаше да се откаже от намерението да надвие затвора.
Тогава, преди пет дни, останал насаме с адвоката в стаята за разпити, той беше помолил за лист и химикалка и написа писмо до жена си. Кратък текст, в смисъл че ще се върне, непременно и много скоро.
Момчето преживя мъчителни мигове, докато пишеше писмо на своята любима. Той си нямаше по-близък човек от тази перната креслива блондинка с огромни зелени очи. Един ден я беше поканил в своя луд живот, като й обещаваше велика любов. Не обещаваше пари: тогава, през 1991 година, цялото му имущество се свеждаше до изтъркано кожено яке, „каубойски“ ботуши и раздрънкан автомобил. И бонус: твърдо стиснати устни и поглед, изпълнен със студена решителност да се постигне желаното. Осемнайсетгодишното момиче се съгласи.
Сега, озовал се зад решетките, следственият хлапак разбираше, че е длъжен много внимателно да подбира думите. Първият вариант на бележката се разхвърча на парченца. Вторият също. И третият. Рижият юрист търпеливо чакаше и деликатно гледаше встрани. В края на краищата правилните изречения бяха намерени.
В послеписа имаше признание, излязло от дълбините на душата му.
„Обичах те, обичам те и винаги ще те обичам, мое единствено, скъпо, любимо момиче.“
В края на писмото следваше списък с необходимите книги и молба да бъдат изпратени колкото може по-скоро.
Човекът беше доста упорит. След като излежа трийсет и пет дни, той разбра, че е предаден, но не само не се отчая, ами усети, че силите му нарастват десеторно.