Искахме да си сервираме планетата като гореща пържола алангле, да я разкъсаме и да я изядем.
Да я прокараме с вино.
Който на двайсет години не е бил поне една идея мегаломан, на трийсет ще е никой.
За по-нататък изобщо не мислехме.
Откачена банда полудиви провинциалисти, ние почти бяхме покорили столицата. Бяхме влезли от воле в най-добрия университет. Беше ясно, че и занапред ще е така. Нагоре и само нагоре. Катери се, не се съмнявай, не спирай. Не се отпускай, не спи, не се бави…
Нито Андрей, нито Михаил с всичките им дипломи, тренирани интелекти и тела нямаха никаква представа какво и как да направят. Но един ден Михаил го измисли.
Той взе за партньор Андрей и подхвана покупко-продажба на пари.
Три години упорита работа отидоха, докато се завърти бизнесът и се понатрупа опит.
И ето че нещата започнаха да стават. Ето че дойде първата печалба. Ето че всичко нарасна. Ето че се смени сферата на общуването, нараснаха претенциите; ето че скъпи часовници украсиха китките; ето че печалбите станаха свръхпечалби и най-качествени аромати пръснаха острите адамови ябълки, и взе да ни се струва, че ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО; и всичко, освен парите мина на заден план — свободното време, жените и децата, приятелите, отпуските, здравето, интересите, хобитата, а парите за награда благодарно се множаха, растяха, набъбваха и се искаше само да си постоянно наблизо, за да проверяваш и да контролираш…
А ето че сега задвиженият бизнес можеше да рухне, да стане на нищо. Какво им оставаше на Михаил и Андрей? Само мрачните шегички.
3
… Вторият човек в стаята за разпит от четирите крачки разстояние изглеждаше като начинаещ пенсионер. Беше докаран с дебела карирана риза, панталонът — доста износен, но чист и старателно изгладен. Дълбоки хоризонтални бръчки разсичаха челото му. На носа му бяха закрепени масивни очила с дебели стъкла и черна рамка.
Но пристъпвайки напред, видях, че сбръчканият цайс е на не повече от четирийсет, а преждевременното остаряване на кожата е предизвикано най-вероятно от заседналия живот.
На масата пред карирания непознат имаше лаптоп, до него портативен принтер със зареден лист хартия. Между двата механизма невинно беше полегнала тънка папчица, светлосива, със следи от пръсти по краищата.
Четири тлъсти черни букви образуваха върху картона кратка зловеща комбинация:
ДЕЛО.
Следваше някакъв многоцифрен номер.
Бръкнах в джоба, напипах кърпата и изтрих обилната пот по челото си.
— О! Здрасти! — дружелюбно и спокойно каза повехналият мъж, насочил в мен цайсите си. — Ти трябва да си Андрей, доколкото разбирам.
Кимнах предпазливо.
— Аз пък съм следовател от Генералната, такова, прокуратура. Твоят.
— Моят? — не повярвах на ушите си.
— Да, твоят. Казвам се Степан Михайлович. Фамилията ми е Хватов. Ще работя с теб.
Хватов, казах си горчиво. Ха така. Просто идеално. Хватов значи, а? Имах си личен шофьор и личен масажист, сега си имам и личен следовател. И се казва Хватов.
Кого ли е хващал далечният ти прадядо, уважаеми Хватов? Такива като мен сигурно.
— Няма нищо за работене с него — небрежно наглед, но категорично се изказа адвокатът и ми намигна ободрително. — Трябва да го разпитате и да го пуснете. Това е! Хайде да започваме, за да не си губи времето човекът. Той си има бизнес! Работа до гуша! И без това заради вас е загубил половината ден!
— Не възразявам — моментално отговори цайсът и ми направи гостоприемен жест. — Заповядай, седни…
Посочи стол без облегалка, закрепен неподвижно пред бюрото му, и аз седнах. Странично.
Всеки банкер знае, че на разпитите се седи в профил към началника. Това е психологически похват. Клиентът е насаден настрани, той се чувства неудобно, налага му се да мърда, да гъне снага, по-трудно му е да се съсредоточи и съответно да заблуждава следствието.
А пък аз — седнал в оскъдно мебелираната, но с висок таван стая, до кафявото изжулено бюро, търкайки кльощавия си, но твърд задник по завинтения за пода стол, изтъпанен пред следователя от Генералната прокуратура в стаята за разпити на Лефортовския следствен изолатор — бях решил да лъжа.
— Ама че жега е в тая вашата Москва — неочаквано се оплака следователят. — И шум. Ужасен…
— Москва не е моя — отвърнах рязко. — Дори и адресна регистрация нямам…
— Ами вие? — Хватов обърна стъкла към адвоката. — Също ли не сте местен?