Разбира се, някакви си жалки няколко седмици клякания и лицеви опори не ме бяха превърнали в идеалния атлет. Но перспективите ми тънат в мрак и неизвестност. Рижият адвокат ми беше казал, че делото едва ли ще стигне до съд. Обаче трябвало да изтърпя още известно време. Може би до Нова година. И аз ще използвам тази ваканция с максимална полза. Медитациите и тренировките ще следват една след друга.
Ще се втвърдя отвътре и отвън. Стиснах с пръсти мускулите, убедих се, че са истински, и моментално си обещах, че ще зарежа цигарите в най-близките дни. После изпънах ръце настрани, вдигнах лице към падащата отгоре топла вода и разбрах, че затворът не съществува.
Действително — затворът не съществува.
Хулигани от всички страни! Не вярвайте на патилите си приятели, които се хвалят с опит от излежаното. Затворът — не съществува.
Интелигенти! Не вярвайте на мрачните епопеи на старите писатели. Затворът — не съществува.
Няма го, той е приказка за глупаци. Страшна легенда, с която инфантилни глупчовци се плашат помежду си…
Баняджията потропа на вратата.
— Излизай!
Засилих се към изхода, но обширният гръб на строителния магнат ми препречи пътя. Където аз трябваше да направя две крачки, на Демби му стигаше само леко да завърти тяло. Наложи се да ударя спирачки. Така излязохме в коридора: най-отпред татуираният дядка, после магнатът, а най-подире — аз.
Защо ли, рекох си, обществото тачи дебелите мъже? И дори донякъде им има страха? Защо широкоплещестите, набити мъжкари със здрави вратове, масивни задници и търбуси се възприемат като успели хора — можеш да им имаш доверие, можеш да работиш с тях (естествено, при условие че са добре облечени и се държат солидно). И напротив, слабите и подвижни персони като мен често предизвикват подсъзнателни подозрения, дори ако умеят да носят скъпи сака. „Сигурно е нервак? — казва си обществото. — Тръшка се за щяло и нещяло? Не се храни добре? Следователно е нестабилен, несигурен в себе си, гонят го съмнения и паника. Може и да е интересен, но явно не е надежден…“
Изведнъж завидях на Демби. Неговите габарити, увисналите гънки, исполинските цилиндри на бедрата, походката му, при която единият крак тежко се мести пред другия, газейки земята мощно и уверено, неговите пестеливи, бавни, почти величествени жестове — всичко караше наблюдателя да гласува доверие на подобен човек, да сметне, че делата и действията му са също толкова здрави и стабилни, колкото и тялото му, че са по същия начин защитени от всички страни със сигурен слой защитна мас.
Големината, размерите, заеманият обем — хората винаги ще вярват в това, те избягват костеливите, поривистите, слабите, симпатизират на притежателите на масивни тела с дебели задници, с груби ниски гласове. Къде са днес жилавите спартанци, които са избивали своите дебелаци с камъни? Няма ги. Отнесени са от безпощадните вълни на историята. А увисналите меса са на почит. Големи хора — големи дела.
Вярно е, че на определени места, по-конкретно в затворническата баня, в тясната — четири квадрата за трима души — съблекалня човек може да види рядко срещана картинка: огромният мъжкар с голям корем се е свил в ъгъла на помещението, събрал е краката, мушнал е ръце между коленете и смирено чака другият, малкият, нашареният с надписи и рисунки да свърши с преобличането.
Какво оставаше за мен? Нямах нито знаци по кожата си, нито слой мазнини под нея. В банската йерархия на мен се падаше последното място. Сухият дребен Фрол зае половината от пейката, останалия обем изпълниха телесата на Демби, а аз се задоволих с тясното пространство до стената. Впрочем бях и по-млад, практически хлапак в сравнение с тях — и тази простичка мисъл успокои и мен, и нервите ми.
Изчаках търпеливо двамата — тлъстият и изрисуваният — да избършат зачервените си тела, да нахлузят гащите, да възстановят дишането и да се облегнат на касата на вратата, и чак тогава набързо се изтрих, а ключалката вече щракаше и стоманената боядисана в бяло врата се отвори.
— Готови ли сте?
На изхода имахме кратка, но съдържателна дискусия с баняджията, доста възрастен прапорчик с прякор Илич. Фрол твърдеше, че този войн служи в Лефортовския затвор от времето на Лаврентий Берия. Всеки път, когато поглеждах в плоските рибешки очи на „Илич“, бях готов да повярвам в тази легенда. В погледа на този рицар на ключа и катинара не се четеше нищо, освен оловна бдителност.