Фрол тихо изпсува. Демби въздъхна. Сега двамата ме гледаха със съжаление и тъга.
От внезапния пристъп на остър страх просветленият мъж изведнъж шумно изпусна газове. Ницшеанският пичага изведнъж усети, че трепери. Равновесието на съзнанието му изчезна без следа. Устата му се напълни с лепкава слюнка.
— Жалко — смънка Фрол и поклати глава. — Е, Андрюха, стягай се. Тия не чакат.
Унило, но бързо заприбирах в найлонова торба партакешите си: канчето за хранене, канчето за чай, пешкира и бельото, сапуна и четката за зъби — простичката арестантска покъщнина.
Сърцето ми биеше. Ами ако? Ами ако? Нали е възможно изведнъж да се е появил, да е изплувал от скривалището си босът, да е снесъл на всички заинтересувани лица пачки зелени пари и сега ще ме изведат от крепостта с думите „свободен си“. Защо не? Дори в най-долнопробните комикси на героя винаги му върви!…
— Храна — напомни угрижен Демби. — Храна вземи.
— Не — отвърнах сурово, решен да се устремя в неизвестното бъдеще необременен.
— Вземи! — заповяда Фрол. — Чай, захар, тютюн взимай при всички положения! Никога не знаеш на какво място отиваш. Не го давай героично. Взимай всичко! И салама! И маслото! И ябълките!
С тези думи Фрол откъсна един лист от вестника, изсипа в него всичкия чай, останал в килията, сви го на плътно пакетче и го пусна в торбата ми. Последва го целият запас от салам на строителния магнат. Всичко, до последното парче. Без особени емоции, без много приказки, без какъвто и да е ницшеански патос двамата ми дадоха най-скъпоценното си.
— Защо? — питах аз, опитвайки се да хвана за ръката ту единия, ту другия, но двамата възрастни мъже леко и приятелски ме отместиха.
— Ама как ще карате без чай? И без салам?
— Чаят и саламът не са най-важното — тихо рече Фрол.
— Няма да ви взема последното.
— Няма страшно, имаме още. Нали, Демби? Под кожата си имаме. Пък после ще дойде колет…
— Ама за какво ми е твоят чай, Фрол? Ами ако ме пускат?
— Дай Боже — с неутрален тон отвърна урката. — Като излезеш, ще чифирясаш. Да си спомниш за стария бродяга Фрол, аха.
Помогна ми да навия чаршафа на въже и да обвържем с него свития на руло дюшек. Така е много по-удобно да пренасяш затворническата собственост.
В ключалката изщрака ключ.
— Името?
— Рубанов.
— Излизай!
4
Стиснах зъби, подхванах багажите и напуснах хората, с които излежахме заедно два месеца.
— Надясно!
Сега накъде? В съседната килия? Или на свобода?
От вълнение се къпех в пот.
— Стой! С лице към стената!
Ключовете издрънчаха повторно.
— Минавай!
Обърнах се и видях пред себе си „буркана“, бокса за изчакване. Метър ширина, метър дължина, напряко, на равнището на коленете е монтирана тясна дъска. Ако искаш стой, ако искаш — седи. Над главата, в една ниша, свети запрашена лампа, защитена от желязна мрежа. Даже не мрежа, ами здрава ситна решетка.
Мразя решетките, рекох си.
Контрольорът затвори вратата, дръпна резетата, накрая внимателно ме погледна през дупката. После я затвори. Лампата угасна. Озовах се в абсолютна тъмнина.
След време очите ми свикнаха и различих на нивото на кръста си тъничка ивица светлина. Отстрани, на около метър от пода, имаше цепнатина. Като се наведох — за целта ми се наложи да заема усукана поза с коленете в едната стена и задника в другата — успях да надникна, но не видях нищо важно и полезно. Малък фрагмент от отсрещната страна на затворническия коридор. Приближих ноздрите си и вдъхнах, опитвайки се да доловя някаква рядка миризма, от онези, които вече бях започнал да забравям. Но не, миришеше си както обикновено. На влажен цимент, на прашен парцал. На затвор.
Оставаше ми да седя и да чакам.
Сега какво, попитах себе си. Къде ще ме водят или карат?
Оттатък вратата се чуха уверени крачки: не беше предпазливият, безшумно крачещ копой, а някой самоуверен, тропаше с подметките, сякаш му беше бащиния — приближи се, отвори шпионката, надникна, после съобрази, че няма да види нищо в тъмното, и запали лампата. Намръщих се. Лампата тутакси угасна и любопитният спокойно отмина по пътя си.
Само да не ме убият. Не, няма да ме убият, защо да ме убиват. Други са времената, сега не убиват. Пък и за какво? Нито пазя някакви страшни тайни, нито вадя компромати, нито съм изхвърлена от политическата колода бита карта. Аз съм само банкер, при това фалшив.