Няма и да ме инквизират. Държат ме тук от три месеца — ако искаха, отдавна да са ми изтръгнали всички самопризнания. Значи нямат чак такава нужда от показанията ми! Значи просто ме местят. В друга килия. Или направо в друг затвор. Може би опасният капитан Свинец не беше хвърлил думите си на вятъра и сега ще ме откарат в „Бутирка“?
Сякаш за илюстрация към моите тревожни размисли отново чух крачки и спорещи гласове — три или дори четири. Приближиха се, но млъкнаха, преди да имам възможност да различа отделните думи. Тримата (или четиримата) спряха пред вратата ми и огледът се повтори. Всеки от тримата надникна. Единият, последният, дори се подсмихна — стана му весело от начина, по който примижавах от внезапната светлина след тъмнината. След това дискутиращите се оттеглиха.
Вчера или онзи ден, или може би преди седмица, или дори тази сутрин в административната машина на Специалния следствен изолатор едно-точка-едно се бе завъртяло някакво важно зъбчато колелце. Началникът на затвора полковник Разрез или негов заместник, или друг някой важен тип се беше позамислил, препрочел внимателно своите секретни служебни инструкции и беше отдал кратка заповед: преместване!
Потънал в тишина и мрак, веднага си представих как заседнал в потайните дълбини на Лефортовския замък нарочен човек преглежда личните дела и картоните на своите подопечни и разсъждава: кого, как, с кого и в какъв ред?
Те там със сигурност си имат свой стил за кабинетна работа. Имперски. Чай в дебели стъклени чаши. По бюрата — картонени пепелници, образци на арестантското производство. Цигарен дим се издига към високия таван. Умислено се реди пасианс от арестантски картони. Във всеки такъв картон има снимки, параграфи на обвинението, особени белези. Върху моя, както знаех, пишеше „член сто четирийсет и три, част трета“. Мошеничество! В особено големи размери! В престъпен сговор! Десет години лишаване от свобода! За лефортовските служители това е същото високо ниво, каквото е за мен, да речем, нивото на търговска марка „Валентино“. Затова администраторите трябва да обмислят добре при кого да ме настанят.
Този сексуален маниак — при терориста! Този шпионин — при бандита! Мошеника — при генерала. Тук ще пласираме крадеца, при злодеите — убиец, а при тези — банкера…
Където щете, казах си аз, витаейки в дълбокия мрак на миниатюрната, метър на метър, вселена, напрегнал зрение и слух. Където кажете! При убийците, при маниаците, при изнасилвачите на деца — навсякъде ще остана верен на своя път. Ще тренирам. Няма да употребявам отрови. Ще се движа напред и нагоре. Ще си държа гърба изправен. Никакъв кофеин. Никакъв никотин. Трезво съзнание. Дълбоко дишане. Кислород. Движение. Тяло и разум, подчинени на волята. Това е моят път към свободата.
Където и да ида — ще зная какво да правя. Ще тренирам мозъка си до краен предел. Ще преодолея затвора. Ще го унизя. Ще му приложа моята измама, велика и ужасна. Изборът, с който разполагам, е безграничен като самата свобода. Ще изуча живите и мъртвите езици. Ще стана адепт на всички световни религии. Ще овладея хипнозата. Ще проуча световната философия. Влязох тук примитивен глупак, а ще изляза мъдрец, медиум и аскет.
Обаче ще усъвършенствам не само разума, но и тялото! С упорити тренировки ще стана як като гранит. Ще се науча да тичам по стените, да скачам на четири метра височина, да уцелвам от десет метра със запалена цигара окото на врага, да ускорявам и забавям дейността на сърцето. Ще стана безчувствен към болка, глад, студ и жега. Решетките и стените ще се превърнат в моите уреди и тренажори.
Ще доближа съвършенството на един удар разстояние.
Никакви отрови. Никакво безделие, сън и апатия.
Само ако работя хладнокръвно и бодро, без да жаля себе си, без да изпадам в отчаяние и мързел, ще съумея да победя затвора. Ще разкъсам на парченца самата идея за несвобода. Ще излъжа онези, които искаха да ме заключат в зандана. Ще го сторя обезателно. Понеже ми се откри пътят към истината — прав като стрела и жив като пъпна връв.
Крачките отекнаха за трети път. Лампата светна пак. И аз пак замижах и трепнах от изненада. През шпионката пак ме проучи нечие внимателно безцветно око.
— Какво бе? — извиках грубо, невъздържано.
Окото изчезна. Проскърцаха резетата. Вратата се отвори.
— Името?
— Рубанов!
— Излизай!
Глава 21
1
Всички пиянски вечери си приличат, всяко махмурлийско събуждане тежи посвоему.