— Само за семейството?
— Само за нас двамата. Нямаме деца.
— Жалко — той започна да затяга на ръка гайките.
— Не, не съжаляваме за това. Решихме, че на земята ѝ без това има достатъчно много деца, а и двамата обичаме работата си и държим на кариерите си, а щеше да е трудно да ги градим, ако имаме деца. Никой от нас не се е почувствал особено потиснат от това — тя сви рамене. — Това ни устройва. А ти?
Той се приведе над колелото.
— Не съм срещнал подходящата жена.
Урсула, която след четиринайсет години, преживени заедно, все още считаше срещата си с Бил за благословия, изпита мигновено съжаление към него.
— Не е прекалено късно — каза тя. — Много кора намират любовта на по-късен етап от живота си.
Той се позасмя сухо.
— А много така и не я срещат. Струва ми се, че изискванията ми са прекалено високи — той затегна с ключа докрай гайките. — И като стана дума за високи изисквания, бих те помолил за съвет.
— Разбира се — отвърна Урсула, без да е сигурна какъв точно ангажимент поема, но съзнавайки, че е редно да му върне услугата.
— Занимавам се с моята работа от доста време, и бих казал, че съм развил индивидуален подход в преценяването на онова, което фирмите могат да предприемат, за да работят по-ефективно. Мислех, че е възможно да се направят пари с някакъв наръчник, който би могъл да служи на шефовете сами да разработват стратегии за ефективност.
— Вероятно си прав. В края на краищата, няма как да бъдеш навсякъде.
— Именно. Може ли да се отбия у вас някой път, за да поговорим какво точно трябва да направя? От практическа гледна точка? Мислех си, че тъй като работиш в Telllt!, може да ми дадеш някои полезни съвети.
Урсула си каза, че това не би ѝ струвало кой знае какво усилие. Един час край кухненската маса щеше да е достатъчен, за да се отплати за любезността му.
— Да, разбира се — отвърна тя. — Ще ми бъде удобно да наминеш сутрин, когато и да било сутрин през тази седмица. Ще работя у дома. Винаги се радвам на някоя възможност да прекъсна работа и да изпия едно кафе.
Той се усмихна.
— Нямаш представа колко ме зарадва. Ще очаквам с нетърпение срещата ни.
44.
От време на време на Стейси ѝ се налагаше да напусне бюрото си и да влезе ролята на Джеймс Бонд в рокля. Старанията, които полагаше, за да защити източниците си и себе си, можеха да изглеждат параноични на страничен наблюдател. Но Стейси знаеше отлично колко много следи оставят хората след себе си всеки ден, просто докато извършват ежедневната си работа. Да не оставиш следа в ерата на електронното наблюдение и камерите, поставени навсякъде, беше извънредно трудно, почти невъзможно. Но Стейси беше изградила у себе си необходимите умения; мажеше да се счита за специалист в изкуството да се укрива, оставайки видима В едно чекмедже на бюрото си тя пазеше куп СИМ-карти с предплатени минути, купени с пари в брой от най-различни магазини навсякъде из страната. Когато се наложеше да замине за друг град по работа, тя попълваше колекцията си. Сега взе произволно една от картите и я постави в телефон, от какъвто всеки тийнейджър би се срамувал и надали би използвал. Изпрати съобщение, което се състоеше от поредица цифри, с две повече от действителния номер, който изпращаше, който пък принадлежеше на обществен телефон в чакалнята на централната гара, на десет минути път пеш от апартамента ѝ.
Знаеше, че когато получеше съобщението ѝ, познатият ѝ щеше да излезе от апартамента си и да изтича до един ред телефонни кабини в търговския център. Петнайсет минути след получаване на съобщението той щеше да набере изпратения от нея номер. Стейси съзнаваше иронията в това, че след целия този напредък в технологиите най-сигурният начин за комуникация си оставаше практически праисторическата система на стационарните телефони. Тези обаждания не можеха да бъдат сканирани или проверени посредством някаква правителствена система за сигурност. Бяха доста солидни по отношение на сигурността, особено ако се ползваха обществени, а не домашни телефони, които теоретично биха могли да бъдат подслушвани.
Точно четвърт час по-късно телефонът до Стейси иззвъня рязко. Тя вдигна слушалката и каза:
— Валхала.
Настана кратко мълчание. Чуваше дишането на мъжа в другия край на линията. После той каза:
— Шофьорски книжки и регистрационни номера.
— Готово. Десет. К.
След като трансакцията бе уговорена, тя остави телефона. Уговорката беше проста. В замяна на кодовете за достъп до сървъра на „Валхала“ тя щеше да осигури достъп до базата данни на агенцията, която издаваше шофьорски книжки и регистрационни номера на превозни средства. И в двата случая достъпът щеше да бъде ограничен във времето, естествено. Всяка система, която държеше на името си, променяше редовно кодовете си. Което ще рече ежедневно или всяка седмица. Размяната щеше да се състои на ред К в зала десет в киното в мола, в началото на следващия филм, който щеше да бъде прожектиран там. Подборът беше прелестно произволен, а трансакцията щеше да остане невидима за камерите за наблюдение, защото щеше да се осъществи на тъмно.