Мениджърът беше искрено стъписан.
— Стив? Та той и на мравката прави път. Не би заплашвал никого.
— Ако това е така, аз съм убедена, че той ще успее да ни разясни случая. Бихте ли ми казали дали е с нормално работно време или е винаги на смени?
— Защо ви е да знаете? — Карол чакаше търпеливо, без да откъсва настоятелния си поглед от него. Той въздъхна театрално. — Той е координатор на дневните смени, затова работи от шест сутринта до два следобед, от неделя до четвъртък. Защо?
— В такъв случай изглежда, че е пращал някои от оскърбленията в Туитър, докато е бил на работа.
— Не мога да повярвам. Сигурно става дума за шега, а някой, лишен от чувство за хумор, е решил да прави скандали?
Карол кимна на Карим, който извади един лист от джоба си.
— „Искам да те видя как гориш, кучко.“ Това е една от шегите. „Време е някой да те изнасили, за да ти вкара ума в главата“. Това е друг пример.
Ласкаровиц беше пребледнял. По горната му устна беше избила пот.
— И той е изпращал тези заплахи оттук?
— Това е едно от нещата, които се надяваме да узнаем от господин Фишър. Бихме ли могли да използваме за тази цел вашия офис, стига да ни намерите два стола?
Той избърса горната си устна и посегна към телефона.
— Имаме конферентна зала. Там е по-просторно — плъзна пръст по един лист, залепен за плота на бюрото му, после започна да натиска ожесточено копчетата на телефона. — Стив, Рей е на телефона. Трябва да говоря с теб незабавно, в конферентната зала. Какаото и да правиш, остави го и слез веднага — той трясна телефонната слушалка и издиша шумно през нос. — Господи, само това ми трябваше.
Последваха го по коридора до едно малко по-голямо помещение, обзаведено с маса и половин дузина пластмасови столове. Цялата мебелировка изглеждаше като извадена от контейнер за отпадъци.
Ласкаровиц загриза кожичката на един от ноктите си, полюлявайки се на пети. Изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори и на прага да застане млад мъж, зле подстриган и с пъпчиво лице.
— Викаш сте ме?
Гласът му звучеше така, сякаш беше видял как адът се разтваря пред него. Когато пристъпи навътре в стаята, Карим се измести незабележимо така, че да препречва пътя му към вратата.
— Не аз — каза мрачно Ласкаровиц. — Хората са от полицията. Ще трябва да дадеш някои обяснения, Стив.
Очите на Фишър се разшириха, той хвърли поглед зад гърба си. Изражението му разкри всичко; мимолетната мисъл за бягство, осъзнаването, че пътят му е преграден, ужасът пред онова, което го очакваше.
— Никога не съм правил нищо лошо.
Карол фокусира вниманието си върху него, сякаш насочваше лъча на прожектор.
— Ела тук и седни, Стив. Трябва да поговорим. Благодаря ви, господин Ласкаровиц, ще разговаряме с вас, преди да си тръгнем.
Тя почака мениджърът да напусне с нежелание стаята, без да откъсва очи от уплашения млад мъж, чиято адамова ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато той преглъщаше трескаво. После каза:
— Стив Фишър, трябва да ви разпитам във връзка с изпращането на заплашителни и оскърбителни съобщения. Не сте длъжен да отговаряте, но ви предупреждавам, че ако не споменете нещо, на което после искате да разчитате пред съда, това може да се отрази на защитата ви. Всичко, което кажете, може да бъде ползвано като доказателство. Разбирате ли ме?
— Какво? Арестувате ли ме? Трябва ли ми адвокат? — гласът му се извиси до писък.
— На този етап просто се опитвам да установя фактите. Ако държите да присъства адвокат, това, разбира се, е ваше право. Ще ви отведем в полицейския участък и ще изчакаме с вас, докато се намери служебен адвокат; който да се заеме с вашия случай. Макар че не съм сигурна, че ще имате право на служебна защита…
— Иначе може да си поговорим спокойно и приятелски тук — намеси се Карим, приближи се и издърпа един стол.
Филтър изду тънките си устни, докато обмисляше.
— Добре, съгласен съм да говоря с вас.
Карол взе листовете, които държеше Карим, и започна да ги прелиства, докато откри онзи, който ѝ трябваше. Постави го пред Филтър.
— Това ли са вашите онлайн профили? В Туитър, Инстаграм и останалите?
Той преглътна с усилие.
— Как сте получили тази информация? Това са лични данни.
— Лични, докато не нарушиш закона — каза сурово Карим. — Твоите ли са?
Филтър кимна.
— Да — и отпусна рамене. Знаеше какво следва.
— Изпращал ли си тези съобщения на Дейзи Мортън? — Карол постави два листа пред него. — „Ще гориш, кучко. Прекали с презрението си към мъжете. Ще те побъркаме.“ Ами това? „Надявам се децата ти да измрат бавно от рак, за да си получиш заслуженото.“ Това твое дело ли е?