Време беше да започнат да пишат на нея. Пола отвори един нов бележник и извади телефона си. Включи таблета си и отвори сведенията, подготвени от Стейси. Първата жена в списъка беше Максин Силвърс, преуспяваща бизнесдама, получила място в борда на директорите на отбор от Висшата лига и осмелила се да направи полемично изказване за хомофобията във футбола. Стейси беше включила и образци от оскърбленията, които тя бе получила в социалните мрежи. Пола се питаше дали съпругите, майките и приятелките на тези мъже имат някаква представа от гадостите, които се леят от компютрите им. Съмняваше се. Нямаше смисъл да се обажда по телефона на Максин; тя никога нямаше да отговори на непознат номер, като се вземе предвид срещу какви неприятности е трябвало да се изправи. Вместо това Пола ѝ изпрати съобщение, в което я молеше да ѝ се обади през централата на Брадфийлдската полиция, за да се убеди в достоверността на обаждането.
Беше минала през същия процес с документацията за следващите три жени, когато Максин Силвърс се обади по стационарния телефон.
— Благодаря, че отговорихте на обаждането ми — каза Пола.
— Няма проблем, радвам се, че някой се е заел да направи нещо по въпроса за тези дебили — каза събеседницата ѝ е напевност, която издаваше уелския ѝ произход.
— Доколкото знам, сте се оплакали от тормоза в местната полиция? — благодареше на това Стейси беше открила Максин.
— Да, и те проявиха голямо съчувствие. Но ако трябва да бъда честна, не ми се вярваше, че знаят какво точно да предприемат по въпроса. Различно е, когато става дума за популярна личност, тогава се размърдват заради свързаната с това публичност, но ако не си на първите места в списъка на знаменитостите, случаят няма особен приоритет. На такива като мен не се полага ВИП — обслужване,
— Съжалявам, че приемете нещата така. В нашия отдел не се интересуваме от общественото положение на жертвата, искаме да направим всичко по силите си, за да прекратим този вид тормоз — не беше съвсем вярно, но пък не беше и лъжа. — Можете ли да ми кажете кога започнахте да получавате хейтърските съобщения?
— Беше преди около три седмици — Момент, да проверя. — Да, утре ще се навършат три седмици от получаването на първото. Беше непосредствено след като си позволих да се възмутя публично, че мъжкият футбол се притеснява толкова да признае съществуването на хомосексуални играчи. Жените започват да приемат тази мисъл, а мъжете още се страхуват. Горе-долу това казах. И само минути след публикуването на изказването ми троловете се появиха. Мога да ви пратя копия от онова, което съм получила.
— Това ще ни бъде от полза. Мога ли да попитам каква беше реакцията ви?
— Е, честно казано, бях шокирана. Шокирана и малко притеснена. Знаех за съществуването на такъв тормоз, но наистина не мислех, че съм казала нещо кой знае колко ново. Във футбола се води цяла кампания срещу хомофобията, за Бога! Изглежда, проблемът е в това, че в качеството си на жена нямам право да участвам в такава дискусия.
— Предприехте ли нещо? Например да сте затворили профилите си в Туитър или Фейсбук, или нещо подобно?
Максин се разсмя.
— Божичко, не. Та напоследък целият ми живот протича онлайн. Не, след като се съвзех от първоначалния шок, се заех да блокирам копелетата. Посегнеш ли ми и изчезваш завинаги от живота ми.
— Не сте се уплашили от тях? — Пола надраска „не се страхува“ в бележника си.
Тя изцъка с език.
— Не са идвали в къщата ми. Хората, които прибягват до обиди онлайн не са онези, от които трябва да се боим. Те са като глупави малки момчета, които подвикват обиди на игрището. Ако тръгна да обикалям домовете им и поискам обяснение за извършеното, ще се напикаят от страх.
— И все пак сте се оплакали в полицията?
— Това е противозаконно, нали? Да заплашваш хората? Отвратително е. Надявах се да бъдат сплашени така, както те стреснаха мен. Някой голям лош полицай — или полицайка, редно е да се каже — да се появи на прага им и да им съсипе деня, както те съсипаха моя. Но оплакването ми не доведе до нищо, нали? — в гласа на Максин се долавяше по-скоро разочарование, отколкото гняв.