Смяташе, че полицията в Брадфийлд ще може да реагира достатъчно бързо, за да си върши работата в съвременна градска среда. Мястото щеше да е абсолютно подходящо за него. Суров северен град с приличен дял в тежката и организираната престъпност — идеалният вариант той да може да се представи така, че да остави трайно впечатление. Впечатление, което ще му гарантира няколко възможни позиции на изпълнителен директор, когато дойдеше време да свали униформата. Беше убедил в това висшите офицери, които водеха интервюто за работа, убеди и семейството си, че ще обикне живота в големия град, и отпътува за Брадфийлд уверен във възможностите си за нула време да организира нещата така, че всичко да функционира бързо и ефикасно.
Това, че той пристигна заедно с финансовите ограничения, наложени от правителството, не му беше от полза. В неговите очи тези ограничения не бяха извинение за заинатената съпротива, с която се сблъскваше на всяко ниво, докато се бореше да управлява полицията по-ефективно и ефикасно. Така и не му мина през ум, че причината, поради която повечето му подчинени не го уважаваха, беше неговата липса на опит в рискованата практическа полицейска работа, която изискваше Брадфийлд. Вместо това той хвърляше вината върху техните градски и северняшки предразсъдъци — нямаше начин той да не е безпомощен дръвник, щом идваше от провинцията в Югозапада. Беше разочарован и, от време на време се налагаше да си признае, обезкуражен. Именно затова бе дошъл на тази среща изпълнен с приятни очаквания. Работна вечеря с един от заместник-министрите от Министерство на вътрешните работи, двама висши служители на министерството и един специален консултант. Такова нещо не можеше да се пренебрегне, дори когато въпросният консултант беше пенсиониралият се началник на полицията, който бе заемал този пост преди него в Брадфийлд. Блейк нямаше много високо мнение за Джон Брандън — ако той си беше вършил работата както трябва, задачата на самия Блейк щеше да е много по-лека.
Каквото и да бяха наумили те, като че ли никой не бързаше особено да стигне до същината на въпроса. Вечеряха в тази самостоятелна зала вече от два часа, бяха минали от коктейлните хапки и аперитива към основните ястия и десерта. Храната беше в изобилие, дори в пищно изобилие. Виното се поднасяше не чак в такива количества, но беше също много добро. Разговорите се движеха в широк диапазон — от полицейската работа до политиката — изпъстрени със забавни анекдоти и няколко любопитни прояви на недискретност, но Блейк продължаваше да не разбира защо са се събрали. Гризеше го нетърпение, мъчително като лошо храносмилане.
Най-сетне сервитьорите поднесоха богато отрупана дъска с различни сирена, купа с плодове и кошничка с бисквити, и се оттеглиха, оставяйки петимата мъже насаме. Оттук нататък никой нямаше да ги прекъсва и очевидно беше време да се премине към деловите въпроси.
Кристофър Карвър, заместник-министърът, се приведе напред, за да си вземе парче сирене „Епоас“ — такова меко, че сякаш щеше да се разтече. Ако се съдеше по наченките на шкембенце, които разпъваха ризата му около копчетата, той не за първи път угаждаше на добрия си апетит на разноски на данъкоплатците. Карвър вдигна очи към Блейк и му отправи лукава усмивка.
— Вероятно се питаш каква е целта на всичко това, Джеймс.
С напредването на вечерта Блейк се беше убедил, че му предстои да бъде изстрелян в професионалната стратосфера. Толкова тежка вечеря, хора с такъв ранг; не можеше да става дума за обикновено потупване по рамото, задето бе извършил чудеса с бюджета на Брадфийлдската полиция.
— Зададох си вече този въпрос, господин заместник-министър.
— Сигурно си спомняш, че малко по-рано говорихме за принципа на споделени административни задължения между няколко местни полицейски централи?
Блейк кимна.
— Звучи разумно. Трудно е да се организира с по-големи подразделения като полицията на Брадфийлд например, но вече имахме известен успех със споделена работа по анализ на местопрестъпления.
— Някои от нас са на мнение, че можем да предприемем и по-радикални стъпки. Не само когато става въпрос за ефикасно разпределение на бюджета, но и с цел подобряване на реакциите на полицията при особено тежки престъпления. Джон, би ли обяснил идеята ни на Джеймс?
За разлика от Джеймс, Джон Брандън бе изградил цялата си кариера въз основа на пряко участие в активната работа на полицията. Никой никога не оспорваше решенията му, когато ставаше дума за операционна стратегия — нещо, което според Блейк беше прекаляване с уважението към ръководителя. Нали в крайна сметка никой не е съвършен. Но той се усмихна и кимна почтително на Брандън, който отпи вода от чашата си и се покашля. Блейк си каза, че с годините Брандън все повече заприличва на ловно куче от породата блъдхаунд. Дълго лице, тежка челюст, торбички под очите.