— Много — съгласявам се.
Старият Мифи се обижда, когато е от другата страна на оградата. Трябва да е близо и да вижда какво става. Тогава всичко е тип-топ. Той или гледа доволно, или му доскучава и заспива.
— Кой е пък тоя Мифи? — объркано пита Пери.
— Ще видиш.
Тримата ставаме и тръгваме към задния двор. Слагаме си ръкавиците, Руб прескача оградата, подава ми Мифи отгоре и мачът може да започне. От изражението на Пери ми става ясно, че е готов да го оцени.
Всеки от нас вече си е сложил ръкавицата, но померанът Мифи настоява за внимание. С Руб клякаме и галим мъника. Пери ни гледа. Има вид на човек, който би засилил с шут кучето, и би го пратил на края на света. Оказва се, че не е така:
— Това куче е голяма досада — обяснява му Руб, — но трябва да го гледаме.
— Ела, приятел.
Пери протяга ръка да я подуши кучето и Мифи веднага го хареса. Той сяда до него, а ние с Руб започваме мача.
Пери е възхитен.
Смее се.
Усмихва се.
Гледа с любопитство, когато падам за пръв път.
Гали Мифи, когато се озовавам за втори път на земята.
Ръкопляска, когато стоварвам хубаво кроше по челюстта на Руб. Солиден удар.
След петнайсетина минути спираме.
— Какво ти казах? — подмята Руб и Пери кимва.
— Покажете ми още малко — нарежда спокойно той, — но си разменете ръкавиците.
Видът му е на човек, който мисли усилено. С Руб подновяваме мача, а Пери гледа.
С другата ръкавица е по-трудно. И двамата пропускаме повече, но лека-полека влизаме в ритъм. Кръжим из двора. Руб изстрелва юмрука си към мен. Аз се снишавам, отклонявам се. Влизам и нанасям удар. Уцелвам го в брадата, после в ребрата. Той ми отвръща. Дъхът му е накъсан, когато ме улучва в скулата, а след това и в гърлото.
— Извинявай.
— Няма нищо.
Продължаваме.
Той ме удря под ребрата и дъхът ми спира. Изскимтявам. Руб е на крака. Аз също, но превит.
— Довърши го! — казва Пери и Руб го прави.
Когато се събуждам, първото, което виждам, е грозната муцуна на Мифи, натикана в лицето ми. После Пери, който се усмихва. И накрая Руб, притеснен.
— Добре съм — казвам му.
— Хубаво.
Те ме изправят и се връщаме в кухнята. Руб и Пери сядат. Аз се стоварвам на стола. Чувствам се труп, оживял по някакъв начин. Зелени ивици премрежват погледа ми. Ушите ми пищят.
Пери посочва към хладилника.
— Сигурен ли си, че нямате бира?
— Ти какво, да не си алкохолик?
— Просто обичам от време на време да пия бира.
— Аха. — Руб не се церемони. — Не, нямаме.
Виждам, че му е неловко, задето ме е пратил в несвяст. Спомням си как каза, че единственото, за което го е грижа в този живот…
Пери решава да се върне на въпроса за работата. И казва нещо, което ме слисва.
— Искам ви и двамата.
Руб изпръхтява от изненада и си потрива носа.
Пери го поглежда и казва:
— Ти… — Усмихва се. — Ти можеш да се биеш. Факт. — После поглежда към мен. — А ти си куражлия… Вижте сега, не ви казах за бакшишите. Хората хвърлят пари по ъглите на ринга, когато видят, че имаш кураж, и… Ти беше Камерън, нали?
— Да.
— Е, при теб — с лопата да го ринеш.
Неволно се усмихвам. Проклетият Пери! Такива типове, колкото и да ги мразиш, те карат да се усмихваш.
— Та ето какво ще направим — той поглежда към Руб. — Ти ще печелиш мачове и ще си популярен, защото си бърз, млад и имаш грубо, но привлекателно лице.
Сега и аз поглеждам брат си. Вярно е. Хубав е, но по някакъв странен начин. Грубовати, изсечени черти. С онази особена привлекателност, която не толкова се вижда, колкото се долавя. По-скоро усещане, аура.
Пери поглежда към мен.
— А ти? По-вероятно е да те бият, но ако се държиш мъжки и не висиш по въжетата, може да изкараш и двайсетачка от бакшиши, защото ще се види, че си куражлия.
— Благодаря.
— Няма за какво да ми благодариш. Това са фактите. — Този не си губи времето. — Е, навити ли сте?
— За брат ми не знам — признава Руб колебливо. — Едно е да го набия аз в задния двор, а съвсем друго — седмица след седмица да го млати някой, който иска да го убие.
— Той ще се бие всяка седмица с различни хора.
— И какво от това?
— Повечето са добри бойци, но има и посредствени. Просто са закъсали за пари. — Той свива рамене. — Човек никога не знае. Може пък и да бие някого.
— Какви са другите рискове?
— Питаш по принцип?
— Да.
— Ами ето какви са. Хората, които ходят да гледат мачовете, не си поплюват и ако речеш да кръшкаш, могат да те убият. С тях идват хубави момичета и ако ги пипнеш, тези типове могат да те убият. Миналата година за малко ченгетата да ни спипат в една стара фабрика в Питършам, която използвахме. Сгащят ли те, ще те убият. Така че стигне ли се дотам, бягай. — Пери изрича това с крайно доволен вид, особено последното: — Най-опасното обаче е да ме издъниш. Тогава аз ще те убия, а това е по-лошо от всичко останало накуп.