— Нормално.
— Ще си помислиш ли?
— Да.
— А ти? — обръща се той към мен.
— И аз.
— Добре. — Той се изправя и ни подава телефонния си номер, написан на парче картон. — Имате четири дни. Обадете ми се в понеделник точно в седем. Тогава ще съм си вкъщи.
Руб има още два въпроса.
Първият:
— А ако започнем и после решим да се откажем?
— До август ще трябва да ми дадете двуседмично предизвестие или да намерите някой да ви замести. Това е. Хората постоянно се отказват, защото играта е грубичка. Това го разбирам. Само двуседмично предупреждение или три истински имена на хора, които могат да се бият. Такива има колкото искаш. Никой не е незаменим. Ако издържите до август, ще приключите сезона, а през септември са полуфиналите. Имаме залагания, турнир и всичко останало, както си му е редът. После са финалите, а там има много пари.
И вторият въпрос:
— В коя категория ще се бием?
— И двамата сте в лека.
Това ме кара и аз да попитам:
— Ще се наложи ли да се бием помежду си?
— Възможно е, но шансът е много малък. От време на време се случва хора от един отбор да се бият. Понякога става и това. Проблем ли ви е?
— Всъщност не.
Това го казва Руб.
— И на мен също.
— Тогава защо питаш?
— Просто от любопитство.
— Други въпроси?
Замисляме се.
— Не.
— Хубаво.
Пери Коул си тръгва. От верандата ни напомня още веднъж:
— Да не забравите, имате четири дни. Обадете ми се в понеделник в седем и ми кажете — да или не. Не се ли обадите, ще ви се разсърдя, а не е хубаво човек като мен да ви е сърдит.
— Добре.
Той слиза от верандата и се качва в колата си. Стар холдън, но добре поддържан. Сигурно е червив с пари, щом има и микробус, и такава кола. Пари, спечелени на гърба на отчаяни типове като нас.
Ние се връщаме вкъщи и се заглавичкваме с Мифи — даваме му да яде сланина. Нищо. Засега. Той само се суети и ние го галим по корема. Аз отивам в нашата стая и за кой ли път се опитвам да разбера какво смърди там. Не ще да е нещо хубаво.
— Да, буден съм.
— Откъде знаеш, че ще те попитам?
— Всеки път го правиш.
— Разбрах откъде е миризмата.
— Откъде?
— Помниш ли оня лук, дето го взехме от магазина?
— Какво? Дето моите хора го свиха? По Коледа?
— Същият.
— Това беше преди половин година, по дяволите!
— Явно няколко глави са изпаднали от торбата. Бяха в ъгъла под леглото ми, съвсем разкапани.
— Майчице!
— Аха. Изхвърлих ги при торта в задния двор.
— Добра идея.
— Исках да ти ги покажа, но така воняха, че направо изхвърчах навън.
— Още по-добре… А аз къде бях?
— До едното място.
— Ясно.
Сменяме темата.
— Мислиш ли по онзи въпрос? — питам. — За Пери ми е думата.
— Аха.
— Смяташ ли, че идеята е добра?
— И аз се чудя.
— Струва ми се малко…
— Какво?
— Не знам… страшничко.
— Все пак е шанс.
…Да, но шанс за какво, питам се. Тази нощ стаята ни ми се струва особено тъмна. Натежала от мрак.
Отново се замислям. Шанс за какво?
5
Петък вечер е и гледаме „Колелото на късмета“. Рядко ни се случва да гледаме телевизия, защото обикновено се бием, правим разни глупости в задния двор или се мотаем навън. Пък и мразим простотиите, които дават. Единственото хубаво е, че понякога ни осеняват блестящи идеи, докато гледаме. Ето някои от тях:
Да се опитаме да оберем зъболекар.
Да качим холната масичка на дивана, та да играем футбол с навити на топка чорапи.
Да идем на кучешките надбягвания.
Да продадем гръмналия сешоар на Сара за петнадесет долара на един съсед.
Да продадем счупения касетофон на Руб на един пич от нашата улица.
Да продадем телевизора.