Ясно е, че така и не успяхме да осъществим всички тези блестящи идеи.
Това със зъболекаря беше пълен провал (естествено, сами се отказахме). Футболът с чорапи доведе до това, че Сара се сдоби с подута устна, докато минаваше през хола. (Кълна се, че лакътят на Руб я уцели, не моят.)
Кучешките надбягвания бяха забавни (макар че олекнахме с дванайсет долара).
Сешоарът ни беше хвърлен през оградата със закачена за него бележка: „Върнете ни петнайсетте долара или ще ви убием, мошеници!“ (Върнахме парите на другия ден.)
Така и не намерихме касетофона (а и онзи пич от нашата улица беше скръндза, така че едва ли щяхме да вземем много за него).
И накрая, просто нямаше как да продадем телевизора, макар че измислих поне единайсет добри причини да го направим. (Например: Първо, по телевизията в деветдесет и девет процента от случаите в крайна сметка печелят добрите, което просто не е вярно. Да погледнем истината в очите. В реалния живот копелетата печелят. За тях са всички момичета, всички пари, изобщо всичко. Второ, при сексуалните сцени всичко се получава идеално, а в действителност хората от филмите би трябвало да са не по-малко уплашени от мен. Трето, има хиляди реклами. Четвърто, звукът на рекламите винаги е много по-силен от този на предаванията. Пето, новините винаги са потискащи. Шесто, всички са красиви. Седмо, хубавите предавания задължително ги спират. Да речем, „Северно изложение“. Чували ли сте го? Не сте? Много ясно — свалиха го преди години. Осмо, богатите типове заемат всички постове. Девето, богатите типове притежават и красивите жени. Десето, картината понякога е ужасна заради въздушните снимки. Единайсето, постоянно повтарят някакво шоу със заглавие „Гладиатори“.)
Единственият въпрос сега е: каква е днешната идея? Истината е, че става дума по-скоро за решение. Руб започва разговора с:
— Ей!
— Кажи?
— Какво мислиш?
— За кое?
— Знаеш за кое. За Пери.
— Трябват ни пари.
— Знам, но мама и татко няма да ни позволят ние да плащаме.
— Така е, но можем поне да си поемем нашата част — да си плащаме храната и останалите разходи, та да закрепим някак положението.
— Да, и на мен така ми се струва.
И Руб го казва. Въпросът е решен. Окончателно и безвъзвратно.
— Ще го направим.
— Добре.
Само дето знаем, че няма да си плащаме храната. Нямаме и намерение. Искаме да го направим по съвсем друга причина. Това ни иде отвътре.
Сега трябва да чакаме до понеделник, за да се обадим на Пери Коул, но вече трябва да мислим за какво ли не. За крошетата на другите. За опасностите. За това да не разберат мама и татко. За оцеляването. Озоваваме се в друг свят и трябва да се справим. Вече сме го решили и няма време да подвиваме опашки и да бягаме. Взели сме решението, както си седим пред телевизора, и сме длъжни да опитаме. Ако успеем, хубаво. Ако се провалим, няма да ни е за пръв път.
Сигурен съм, че и Руб си мисли същото.
Аз лично се опитвам да не мисля.
Опитвам се да се съсредоточа върху великолепните крака на жената от „Колелото на късмета“. Докато завърта буквите, виждам повечето от тях, точно преди да се обърне и да ми се усмихне. Усмивката й е хубава и в този миг забравям. Забравям за Пери Коул и за крошетата, които ще получа. Това ме кара да се замисля. Дали не прекарваме повечето от дните си в опит да си спомним или да забравим нещо? Дали не минава времето ни в преследване или бягство от живота ни? Не знам.
— Ти за кого си? — прекъсва мислите ми Руб.
— Не знам.
— Все пак?
— Хубаво де. За оня шемет в средата.
— Това е водещият, глупако.
— Така ли? Е, тогава избирам русата в края. Вижда ми се добра.
— А аз избирам оня в другия край. Дето има вид на избягал от затвора „Лонг Бей“. Костюмът му е ужасен. Направо по-зор.
В крайна сметка печели човекът от „Лонг Бей“. Тръгва си с прахосмукачка, след като вече е спечелил екскурзия до Великата китайска стена, явно предния ден.
Не е зле. Екскурзията, де. В последния кръг изпуска безумно легло с дистанционно управление. Честно казано, единственото, което ни държи пред телевизора, е жената с буквите. Харесват ми краката й. На Руб също.
Гледаме.
Забравяме.
Знаем.
Знаем, че в понеделник ще се обадим на Пери Коул, за да му кажем, че сме съгласни.
— Най-добре да започнем да тренираме отсега — казвам на Руб.
— Знам.
Мама се прибира. Не знаем къде е татко. Мама отива да изхвърли боклука на купчината в задния двор.
Когато се връща, казва:
— Нещо смърди ужасно до оградата. Вие да знаете какво е?
Споглеждаме се.