— Не.
— Сигурни ли сте?
Аз се огъвам под натиска.
— Ами, няколко глави лук, които бяха в стаята ни. Бяхме ги забравили. Това е.
Мама не е изненадана. Вече нищо не я изненадва. Мисля, че се е примирила с тъпотата ни като нещо, което не може да промени. Тя обаче пита:
— И какво правеха в стаята ви?
След което си тръгва. Всъщност едва ли иска да чуе отговора.
Когато татко се прибира, не го питаме къде е бил.
Влиза Стив и ни слисва с репликата:
— Как сте, момчета?
— Добре, а ти?
— Бомба.
Макар че продължава да гледа татко с презрение и да смята, че трябва да мине на помощи, на обезщетения за безработица или както там му се казва. Не след дълго се преоблича и излиза.
Пристига Сара, която яде бананов сладолед на клечка. Усмихва се и ни дава да си хапнем. Не сме я молили, но тя знае. По мутрите ни чете, че копнеем за великолепието на един леден блок през зимата.
На другия ден с Руб започваме да тренираме.
Ставаме рано и тръгваме да бягаме. Още е тъмно, когато часовникът звъни, и ни трябват минута-две да се измъкнем от леглото, но навън вече сме тип-топ. Тичаме един до друг по анцузи и стари футболни фланелки, а градът е буден и обвит в студена пушилка и биенето на сърцата ни отеква из улиците. Живи сме. Стъпките ни са отмерени, една след друга. Къдравата коса на Руб се сблъсква със слънчевите лъчи. Светлината настъпва към нас между къщите. Влаковата линия е чиста и свежа, а тревата на Белмор парк още тегне от росата. Ръцете ни са студени. Вените ни са топли. Гърлата ни поемат студения дъх на зимния град и си представям как хората са още в леглата си и сънуват. Усещането е приятно. Хубав град. Хубав свят, с два вълка, бягащи през него и търсещи прясното месо на живота си. Преследване. Упорита гонитба, макар да се боят от нея. И все пак бягат.
— Руб, буден ли си?
— Да.
— Аз съм разбит. Това сутрешно бягане не е за стари копита.
— Знам, и моите са смазани.
— Но беше хубаво.
— Да, страхотно беше.
— Даже не мога да го изразя с думи. Сякаш най-сетне сме постигнали нещо. Нещо, което ни дава… Не знам, не мога да го измисля.
— Смисъл.
— Какво?
— Смисъл — повтаря Руб. — Най-сетне имаме причина да сме тук. Да сме на тази улица. А не просто да си живуркаме и да не правим нищо.
— Точно така. Ето за това говорех.
— Знам.
— Въпреки това съм разбит.
— И аз.
— Значи утре пак ще тичаме?
— Задължително.
— Добре.
В мрака на стаята усмивката му докосва устните ми. Усещам я.
6
— По дяволите!
Телефонът е прекъснат, защото нямаме пари да го платим. По-точно, мама и татко нямат пари да го платят. Стив и Сара могат, но няма как да стане. Това не е позволено. Дори не се поставя на обсъждане.
— Добре, щом е така, аз се махам — заявява Стив. — По най-бързия начин.
— И ще ги лишиш от парите за храна, които им даваш — възразява Сара.
— И какво от това? Щом са решили да се мъчат, могат да го правят и без аз да ги гледам.
— Прав си.
Прав е, освен това е понеделник вечер и наближава седем. Това не е добре. Съвсем даже. Ама никак.
— О не! — казвам на Руб, който си грее ръцете на тостера. Това означава, че не можем да се обадим на Пери по телефона от стаята на Сара. — Ей, Руб!
— Какво?
Филийката му изскача.
— Телефонът.
Той се усеща.
— Типично. Тая къща става ли изобщо за нещо?
Филийката е забравена.
Отиваме до съседите с номера на Пери в джоба на Руб. Няма никой.
Пробваме от другата страна. Същата работа.
Руб изтичва до нас, свива четиридесет цента от портмонето на Стив и хукваме. Седем без десет е.
— Знаеш ли къде има автомат? — пита Руб запъхтян, докато препускаме. Това си е почти спринт.
— Имай ми доверие — казвам. Знам къде са телефоните в квартала.
Надушвам един и го откриваме спотаен в една тъмна пряка.
Точно седем е, когато звъним.
— Закъснявате — са първите думи на Пери. — Не обичам, когато ме карат да чакам.
— Спокойно — казва Руб. — Спряха ни телефона и сме тичали три километра дотук. Освен това по моя часовник е точно седем.
— Добре, добре. Ти ли дишаш така?
— Казах ти, тичахме дотук.
— Хубаво — и преминава на въпроса: — Е, съгласни ли сте?
Руб.
Аз.
Биенето на сърцата ни.
Дъхът ни.