Пулсът ни.
Гласът на Руб.
— Да.
— И двамата?
Кимвам.
— Да — казва Руб и усещам от разстояние как Пери се усмихва.
— Добре — казва той. — Слушайте сега. Няма да започнете от тази седмица. Ще се биете следващата седмица в Марубра. Но най-напред трябва да уредим някои неща. Ще ви кажа какво ще ви трябва и ще организираме малко реклама. Трябват ви имена. Трябват ви ръкавици. Ще поговорим за това. Аз ли да дойда, или предпочитате да се видим някъде другаде?
— В центъра — предлага Руб. — Старият може да си е вкъщи и няма да се зарадва.
— Става, в центъра тогава. Утре в четири. На „Еди Авеню“ пред Белмор парк.
— Добре звучи.
— Хубаво.
Въпросът е решен.
— Добре дошли в отбора — казва Пери и затваря.
В играта сме. И няма връщане.
В играта сме и няма връщане, защото ако решим да бием отбой, може да свършим на дъното на залива. Някъде около нефтения разлив, в чували за боклук. Е, това е преувеличено, разбира се, но кой знае? Кой може да каже в какъв съмнителен и опасен свят се потапяме? Знаем единствено, че можем да спечелим пари, а може би и малко самоуважение.
Докато крачим обратно, градът сякаш ни поглъща. Адреналинът още струи във вените ни. Искрите стигат чак до пръстите ни. Продължаваме да тичаме сутрин, но градът тогава е различен. Пълен с надежда и отблясъци от зимното слънце. А вечер сякаш умира и чака да се роди отново на следващата сутрин. Докато вървим, виждам умрял скорец. В канавката до една бирена бутилка. Също толкова празен и бездушен и не ни остава друго, освен да го отминем мълчаливо. Гледаме хората, които ни гледат, и не обръщаме внимание на онези, които не ни обръщат внимание. Руб ръмжи срещу минувачите, които се опитват да ни изблъскат от тротоара. Очите ни са будни и зорки. Ушите ни улавят всеки звук. Вдишваме миризмата на трафик и хора. Хора и трафик. Идващи и отминаващи. Вкусваме мига, поглъщаме го, смиламе го. Усещаме как нервите треперят в стомасите ни и избиват към кожата.
Когато на другия ден утрото разцепва хоризонта, вече сме тичали известно време и Рубен е успял да ми каже какво иска. Иска боксова круша. Въже за скачане. Повече бързина и още един чифт ръкавици, та да можем да тренираме както трябва. Иска и каски, за да не се избием един друг. Иска.
Много иска.
Той тича и усещам решимост в стъпките му, жажда в очите му и копнеж в гласа му. Никога не съм го виждал такъв. Да мечтае да бъде нещо и да се бори за него.
Когато се прибираме, светлината облива лицето му. Отново сблъсък.
— Ще го направим, Кам — казва той сериозно и тържествено. — Ще отидем и този път ще победим. Няма да си тръгнем, докато не спечелим.
Обляга се на портичката, свлича се. Опира чело в оградата, а пръстите му са вкопчени в телта. И после ме слисва, защото когато се обръща да ме погледне, в очите му има сълзи. Те плъзват надолу, а гласът му е задавен от копнеж.
— Не можем вече да бъдем каквито бяхме. Трябва да се издигнем. Да бъдем нещо повече… Мама няма да издържи. Ще се самоубие. Татко ще пропадне. Стив се готви да се изнесе и ще ни зареже, а Сара е на път да стане уличница. — Той се вкопчва още по-здраво в телта и обяснява през стиснати зъби: — Оставаме ние. Толкова е просто. Трябва да направим нещо. Да си върнем проклетото самоуважение.
— А дали можем? — питам.
— Трябва. И ще го направим. — Той се изправя и ме сграбчва за тениската, там, където е сърцето. — Аз съм Рубен Улф. — Казва го твърдо, сякаш хвърля думите в лицето ми. — А ти си Камерън Улф. Това трябва да започне да значи нещо, момче. Да размърда нещо у нас, да ни накара да работим за тези имена, а не просто да си останем поредните двама нехранимайковци, негодни за нищо, освен за онова, което другите очакват от нас. В никакъв случай. Ще се измъкнем. Трябва. Ще пълзим по корем, ще вием, ще се бием, ще хапем и ще лаем срещу всичко, което се изпречи на пътя ни или се опита да ни погне и да ни застреля. Става ли?
— Става — кимам.
— Хубаво.
И за мое смайване Руб обляга лакът на рамото ми и двамата се вглеждаме в утринната улица с нейната черна светлина и проблясващи коли. Съзнавам, че ще се изправим заедно срещу всичко, което ни сполети, и за миг ме слисва мисълта, че Руб е пораснал (макар да е по-голям от мен с една година). Изумен съм, че може да иска нещо толкова силно, да се вълнува толкова много. Последните му думи са:
— Ако се провалим, сами ще сме си виновни.
Влизаме вътре с ясното съзнание, че е прав. Единствените, които можем да упрекваме, сме ние самите, защото разчитаме само на себе си. Даваме си сметка за това и така ще бъде всеки ден, всеки миг, при всеки удар на сърцата ни. Сядаме да закусваме, но гладът ни не е утолен. Напротив, расте.