И е още по-силен, когато се срещаме с Пери на „Еди Авеню“, както сме се уговорили. В четири.
— Здравейте, момчета — поздравява ни той. Носи малко куфарче.
— Здрасти, Пери.
— Здравей, Пери.
Тръгваме заедно към една пейка в средата на парка. Цялата е в курешки от гълъбите и не е най-приятното място за сядане. Изобщо не става за пикник, но пак е по-добре от другите, които пилетата явно са използвали за тоалетна.
— Вижте на какво прилича това място — подсмихва се Пери. Той е от хората, които с удоволствие биха седели в някакъв оцвъкан парк да обсъждат делови въпроси. — Пълен резил.
Вече не се подсмихва, на лицето му се е разляла широка усмивка. В нея има патологична злоба, доброжелателство и радост, смесени в убийствен коктейл. Той е с бархетна риза, оръфани джинси, стари обувки и, разбира се, с онази негова застрашителна усмивка. Оглежда се за място на масата, където да сложи куфарчето, но накрая решава да го остави на земята.
Известно време мълчим.
Някакъв старец идва да ни иска пари.
Пери му дава някакви дребни, но първо задава въпрос на нещастника.
— Приятел, знаеш ли коя е столицата на Швейцария?
— Берн — отговаря старчето след известен размисъл.
— Много добре. Знаеш ли защо те питам? — Той отново се усмихва с тази своя проклета усмивка. — Там навремето събрали всички цигани, курви и пияни задници като теб на едно място и ги изритали навън. Отървали се от всички мръсни свине, които им грозели безценната земя.
— Е, и какво?
— Такова, че ти си един пиян задник с късмет. Не само че си живуркаш в прекрасната ни страна, ами си още жив благодарение на такива състрадателни хора като мен и моите колеги.
— Те не ми дадоха нищо.
(Предния ден бяхме издухали последните си пари на кучешките надбягвания.)
— Вярно е, но и не те изхвърлиха в океана, нали? — Пери се ухилва злобно. — Не те бутнаха зад борда и не ти казаха да плуваш. — И добавя за по-голяма убедителност: — Както би трябвало.
— Ти си луд!
Пияндето тръгва да се измъква.
— Много ясно! — виква Пери след него. — Току-що ти дадох един долар от парите си, спечелени с пот на челото.
Така е, мисля си аз, потта на боксьорите.
Старецът вече се е залепил за други хора — гръндж двойка с черни дрехи и лилави коси. Обути са с кубинки и целите им лица са в обеци.
— Май на тях трябва да им даде пари — подмята Руб и аз се засмивам.
Прав е. Гледам стареца, докато се мотае около ония двамата. Превърнал е живота си в отпадък от джобовете на другите хора. Тъжно.
Тъжно е, но Пери вече е забравил за него. Направил си е кефа и вече е фокусиран върху бизнеса.
— Така! — Той насочва пръст към мен. — Първо да свършим с теб. Ето ти ръкавици и гащета. Мислех си и за обувки, но няма да ти дам. Не си струва, защото не те знам колко ще издържиш. Може по-нататък да ти намеря някакви, но засега ще караш с твоите маратонки.
— Става — съгласявам се.
Вземам си ръкавиците и гащетата. Харесват ми.
Евтини са, но много ми харесват. Кървавочервени ръкавици и морскосини гащета.
— И още — Пери си пали цигара и измъква топла бира от куфарчето. Цигари и бира. Дразни ме с тези боклуци, но го слушам. — Трябва да ти измислим име, как да те представим на публиката, преди да излезеш на ринга. Някакви идеи?
— Човека вълк? — предлага Руб.
Клатя глава.
Мисля.
И ме осенява.
Усмихвам се.
Знам го. Кимам и го изричам на глас.
— Аутсайдера.
Продължавам да се усмихвам, докато лицето на Пери просветлява, а аз наблюдавам старите просяци, откачалките и гълъбите, които пъплят из града в търсене на препитание.
Да, Пери грейва иззад облаците от дим и казва:
— Чудесно! Харесва ми. Всички обичат аутсайдерите. Това докосва някаква струна в хората и дори да загубиш, ще ти дадат бакшиш. — Той се изсмива. — По-добре не може да бъде. Направо идеално.
И пак се връща на темата, защото не е човек, който ще си губи времето.
— Та! — Този път пръстът му е насочен към Руб. — Ти си напълно екипиран. Ето ти ръкавиците и шортите.
Сиво-сини ръкавици и черни гащета, поръбени със златно. По-хубави от моите.
— Да ти кажа ли как ще се казваш?
— Аз нямам ли право на избор?
— Не.
— Защо?
— Защото вече съм го решил. Знаеш ли какво, ще разбереш, когато излезеш на ринга, става ли?
— Сигурно.
— Кажи „да“.
Това звучи като заповед.
— Да.
— И кажи „благодаря“, защото когато те подготвя, жените ще падат върху теб като плочки от домино.
Плочки от домино! Ама че чекиджия.