Руб се подчинява.
— Благодаря.
— Добре.
Пери става и си тръгва, стиснал куфарчето. Прави крачка и се обръща.
— Момчета, да ви напомня, че първият ви мач е другата неделя в Марубра. Ще ви откарам с микробуса. Елате пак тук, на „Еди Авеню“, точно в три. Не ме карайте да ви чакам, защото ще ме забърше някой автобус и после аз ще ви изтрия от земята. Разбрахме ли се?
Кимаме.
Той си тръгва.
— Благодаря за екипировката! — виквам след него, но Пери Коул е изчезнал.
Оставаме да седим на пейката.
Ръкавици.
Гащета.
Парк. Град.
Глад. Нашият.
— По дяволите!
— Какво, Руб?
— Това ме гложди ден и нощ, а сега…
— Кое?
— Исках да питам Пери дали не може да ни намери боксова круша и някои други полезни неща.
— Не ти трябва боксова круша.
— Защо?
— Имаш мен.
— Да.
— Не биваше да се съгласявам.
— А аз исках.
Дълга пауза.
— Боиш ли се, Руб?
— Не. Преди се боях, но вече не. А ти?
— Аз — да.
Няма смисъл да лъжа. Наистина ме е страх. Ужасно ме е страх. Страх ме е до побъркване. Да, това е положението.
Страх ме е.
7
Времето отлита и вече е неделя сутрин. Денят на мача, и страшно ми се ходи до тоалетната. От нерви ме присвива. Тренирали сме здраво. Бягане, лицеви опори, клякания и какво ли още не. Дори скачане на въже с каишката на Мифи. Бием се с една ръкавица, после с две, новите, всеки следобед. Руб постоянно ми повтаря, че сме готови, но въпреки това отчаяно ми се ходи до тоалетната.
— Кой е вътре? — викам през вратата. — На зор съм!
— Аз съм — избумтява глас отвътре. „Аз“ ще рече татко. Дъртият. Човекът, който макар и безработен, още може да ни нарита хубаво, ако се правим на интересни. — Още две минутки.
Две минутки!
Как ще издържа толкова време?
Когато най-сетне излиза, аз съм на път да се строполя на седалката, но стигам само до вратата. Защо така, ще попитате, но трябва да ви кажа, че ако онази сутрин можехте да сте пред нашата тоалетна, щяхте да усетите най-лошата воня, която някога сте подушвали. Отровна. Гневна. Гъста, с нож да я режеш.
Вдишвам я и се задавям. Поемам дъх отново и се обръщам, почти бягам. Но този път се задавям и от смях.
— Какво? — пита Руб, когато влизам в стаята.
— Боже!
— Какво има?
— Ела — казвам и двамата тръгваме към тоалетната.
Вонята ме блъсва отново.
Връхлита Руб.
— Пфу! — е единственото, което казва в първия момент.
— Трепач, а? — питам.
— Ами, не е много приятно — признава той. — Какво ли е ял дъртият?
— Нямам представа, но ще ти кажа, тая смрад може да се пипне.
— Абсолютно! — Руб се отдръпва от нея. — Убийствена е. Като гремлин, като чудовище, като…
Тук думите явно не му стигат.
Събирам някакъв кураж и казвам:
— Влизам.
— Защо?
— Ще се пръсна.
— Добре, късмет!
— Ще ми трябва.
Макар че късметът ще ми е нужен по-късно. Напрегнат съм, докато чакаме на „Еди Авеню“. Ноктите на страха и съмнението дращят по вътрешността на стомаха ми. Имам чувството, че кървя отвътре, но това са просто нерви. Сигурен съм. Руб обаче седи, протегнал крака. Ръцете му са спокойно отпуснати на бедрата. Вятърът е издухал косата му назад и лицето му е открито. По устните му плъзва усмивка. Той отваря уста.
— Ето го — казва брат ми. — Хайде.
Микробусът спира пред нас. Истинска грамада. Комби. Вътре вече има други четирима. Качваме се през плъзгащата се врата.
— Радвам се, че успяхте да дойдете навреме — ухилва ни се Пери в огледалото. Днес е с костюм. Кървавочервен и опънат. Бива си го.
— Трябваше да отложа цигулковия си концерт — казва Руб, — но стигнахме.
Той сяда и някакъв тип с размерите на хангар затваря вратата. Това е Бронята. Слабият до него е Вейката. Дебелакът е Ерол, а нормално изглеждащият е Бен. Всичките са по-големи от нас. Страховити. Очукани. Калени.
— Това са Руб и Камерън — представя ни Пери, без да се обръща.
— Здравейте.
Мълчание.
Свирепи очи.
Счупени носове.
Липсващи зъби.
Притеснен, поглеждам към Руб. Той не се прави, че не ме вижда, а свива юмрук, сякаш иска да каже: „Бъди нащрек!“
Минутите минават.
Минути на мълчание. Минути нащрек. Трепетни минути. Целият съм на тръни, докато се опитвам да се съсредоточа и се надявам това пътуване никога да не свърши. Надявам се да не стигна, където съм тръгнал…