Въпреки това е по-висок, по-силен и явно по-бърз от мен. Прилича ми на човек, който се е бил поне сто пъти и е счупил поне петдесет носа. Но най-вече е врял и кипял.
— Деветнайсетгодишен! — продължава да вика старецът в микрофона. — Двадесет и осем мача, двадесет и четири победи… — И черешката на тортата: — Двадесет и две с нокаут!
— Господи!
Това вече го казва Руб, а Хитрия Карл Юингс в това време е прескочил въжетата и обикаля ринга, сякаш търси кого да убие. И познайте кой му е под ръка. Аз, разбира се. В главата ми се върти: двадесет и два нокаута, двадесет и два нокаута. Свършено е с мен. Свършено е с мен, край.
Той се приближава.
— Здрасти, малкият.
— Здрасти — отвръщам аз, макар да не съм сигурен, че очаква отговор. Просто искам да съм учтив. Не можете да ме упрекнете за това.
Както и да е, явно има ефект, защото той се усмихва. И казва нещо, чийто смисъл няма как да ми убегне.
— Ще те убия.
— Хубаво.
Аз ли го казах?
— Страх те е! — Не е въпрос, а констатация.
— Щом така ти харесва.
— Харесва ми, мой човек, и още как! Но най-много ще ми хареса като те изкарат оттук на носилка.
— Така ли?
— Точно така.
Той се усмихва за последно и се връща в своя ъгъл. Ако трябва да съм честен, не се съмнявам, че ще ме размаже. Хитрия Карл. Ама че идиот. Трябваше да му го кажа, само че бях прекалено уплашен от него. А сега съм сам със своя страх и ситните ми стъпки, които ме отвеждат в средата на ринга. Руб стои зад мен.
Чувствам се гол, само по сини гащета, маратонки и ръкавици. Твърде мършав и твърде уязвим. Сякаш върху мен може да се прочете страхът ми. Топлият въздух облива гърба ми. Цигареният дим се просмуква в кожата ми и мирише като рак.
Прожекторите са насочени към нас.
Тълпата е потънала в мрака.
Скрита.
Сега е само гласове. Няма имена, няма блондинки, няма бира. Няма нищо, само гласове, привлечени от светлината, и е невъзможно да ги сравниш с нищо друго. Хора, събрани да гледат бой. Толкова. Те са тъкмо това и им харесва да бъдат тъкмо това.
И двамата с Карл се потим. Челото му лъщи като намазано с вазелин над свирепите очи, които се впиват в моите. И много бързо ми става ясно, че той наистина иска да ме убие.
— Честна игра — казва реферът и това е всичко.
Връщаме се в ъглите си.
Краката ми треперят от предчувствие.
Сърцето ми се обръща.
Кимам с глава, когато Руб ми дава две наставления.
Първото:
— Не падай.
И второто:
— Ако паднеш, гледай да станеш.
— Добре.
Добре.
Добре.
Ама че дума, а? Защото невинаги мислиш онова, което казваш. Всичко ще бъде добре. Само че не е. Всичко си зависи единствено от теб — в случая от мен.
— Добре — казвам отново и усещам колко е абсурдно това.
Тогава прозвучава гонгът и няма връщане назад.
„Дали? — питам се. Наистина ли няма връщане?“
Отговорът на този въпрос идва не от мен, а от Хитрия Карл, който не крие намеренията си. Той се нахвърля върху ми и изстрелва лявото си кроше към мен. Аз се снишавам, извъртам се и се измъквам от ъгъла.
Той се смее, докато ме гони.
По целия ринг.
Отново ме напада и аз отново се снишавам.
Той се извърта, не улучва и отново ми казва, че ме е страх.
В края на рунда лявата му ръкавица намира пролука и се стоварва върху челюстта ми. После дясната му ръка ме намира и ме улучва за втори път. Гонг.
Рундът е свършил, а аз не съм нанесъл нито един удар.
Руб ми го казва.
— Само да ти кажа, че не можеш да спечелиш мач, без да удряш.
— Знам.
— И?
— Какво „и“?
— Започвай да удряш.
— Добре.
Но да си кажа честно, просто се радвам, че съм оцелял в този първи рунд, без да падна в нокдаун. Направо съм във възторг, че още съм на крака.
Втори рунд. Още не съм нанесъл удар. Но този път, в самия край на рунда, падам и тълпата реве. Хитрия Карл стои над мен и казва само:
— Ей, момче! Ей, момче!
И това е всичко, докато се мъча да застана на колене и да се изправя. Малко след това прозвучава гонгът. Всички вече знаят, че ме е страх.
Този път Руб ме наругава добре.
— Ако ще продължаваш така, няма никакъв смисъл да излизаш! Помниш ли какво си говорихме оная сутрин? Това е нашият шанс. Единственият ни шанс и ти ще го проиграеш, защото те е страх да не те заболи! — Той навира лице в моето и изръмжава: — Ако аз се биех с този тип, щях да го съборя още първия рунд и това го знаем и двамата. А да те бия теб ми трябват двайсет минути, затова се стегни и си свърши работата или се махай!
И пак нито един удар. Тълпата започва да дюдюка. Никой не обича страхливците.