— Кинта и шейсет.
Руб спира да се дръгне:
— Пладнешки обир.
Ченгето се опомня:
— Ей, не се отваряй много!
Руб, изпъвайки дрипавата си бархетна риза и панталоните:
— Взеха ли ти пари за соса? За кремвиршката питам, де.
Ченгето се размърдва. Мълчание.
Руб го доближава:
— А?
Ченгето, неспособно да скрие истината:
— Двайсет цента.
Руб, смаян:
— Двайсет цента! За соса?
Ченгето, явно разочаровано от себе си:
— Знам.
Руб, прямо и чистосърдечно, или поне едното от двете:
— Не трябваше да вземаш, ей така, заради принципа. Къде ти е самоконтролът?
Ченгето:
— Ти май се опитваш да ме предизвикаш?
Руб:
— Няма такова нещо.
Ченгето:
— Сигурен ли си?
Тук разменяме смутени погледи със съучастничката му — кестенявата полицайка, и аз си я представям без униформата. Само по бельо.
Руб отговаря на ченгето:
— Да, господине, сигурен съм. Не се опитвам да ви предизвикам. С брат ми просто се наслаждаваме на този прекрасен мрачен ден и се възхищаваме от бързите животни, които обикалят пистата. — Голямо плямпало. Само глупости ръси. — Престъпление ли е?
На ченгето започва да му писва:
— Защо приказваш с нас все пак?
Със съучастничката му отново си разменяме погледи. Бельото й е хубаво. Представям си го.
Руб:
— Ами, просто…
Ченгето, сприхаво:
— Просто какво? Какво искаш?
Полицайката изглежда страхотно. Зашеметяващо. Тя е във ваната. Мехурчета. Изправя се. Усмихва се. На мен. Разтрепервам се.
Рубен, широко ухилен:
— Ами, мислехме си дали не можете да заложите вместо нас…
Полицайката, от ваната:
— Майтап ли си правиш?
Аз, цепейки водата с глава, изскачам на повърхността:
— Това някакъв майтап ли е, Руб?
Руб ме плясва през устата:
— Не се казвам Руб.
Връщам се към реалността:
— Извинявай, Джеймс, лъскач такъв!
Ченгето, с омазания плик от кремвиршката в ръка:
— Какво е лъскач?
Руб, потресен:
— Боже милостиви, това не е истина! Колко може да е тъп човек?
Ченгето, с любопитство:
— Кажи де, какво е лъскач?
Ортачката му, която е над метър и седемдесет и сигурно поне четири пъти седмично използва фитнеса на участъка:
— Всяка сутрин го гледаш в огледалото.
Тя е висока, стройна и великолепна.
Смига ми.
Аз не мога да обеля дума.
Руб:
— Много точно казано, съкровище.
Невероятно сексапилната полицайка:
— Кого наричаш съкровище, любовнико?
Руб не й обръща внимание и се обръща към невежия полицай, който дори не знае какво е „лъскач“:
— Е, ще заложите ли, или не?
Ченгето лъскач:
— Какво?
Аз към всички останали, но недостатъчно силно:
— Ама че абсурд!
Хората ни заобикалят и ни подминават, за да залагат.
Полицайката към мен:
— Искаш ли да опиташ вкуса ми?
Аз:
— С удоволствие.
Това е във въображението ми, разбира се.
Ченгето лъскач:
— Добре.
Руб, слисан:
— Какво?
Лъскачът:
— Ще заложа вместо вас.
Руб, съвсем объркан:
— Наистина ли?
Лъскачът, опитвайки се да направи впечатление:
— Да, постоянно го правя, нали, Кейси?
Стопроцентовата полицайка, която не се впечатлява лесно:
— Щом казваш.
Аз:
— Това морално ли е?
Руб, невярващ, към мен:
— Ти да нямаш интелектуален дефицит? (Напоследък „умствена недостатъчност“ не го удовлетворява. Той смята, че сложните думи го правят по-изтънчен или нещо такова.)
Аз:
— Не, нямам. Но…
И тримата към мен:
— Млъквай!
Копелета!
Лъскачът:
— Кой номер е кучето?
Руб, доволен от себе си:
— Три.
Лъскачът:
— Как се казва?
Руб:
— Копеле такова.
Лъскачът:
— Моля?
Руб:
— Кълна се! Ето, погледнете в програмата.
Всички гледаме.
Аз:
— Как са го пробутали с това име?
Руб:
— Защото са аматьори. Всичко на четири крака става за пистата. Чудя се как не са пуснали пудели. — Той ме поглежда сериозно. — Обаче нашият юнак може да тича. Вярвай ми.
Лъскачът:
— Това ли е, дето мяза на плъх?
Великолепната полицайка:
— Да, ама разправят, че тичало като хала.
Във всеки случай, докато лъскачът взема парите ни, отдалечава се, хвърля плика от кремвиршката в коша и залага, става следното: Руб продължава да се усмихва сам на себе си, ортачката на ченгето слага ръце на съблазнителните си хълбоци, а аз, Камерън Улф, си представям, че правя любов с нея не къде да е, а в леглото на сестра ми.