Същият страх.
Складът е стар и разнебитен, а стаята, в която седим, е на път да се срути.
Преди вратата да се отвори, Руб ми напомня:
— Запомни едно. Или онзи ще те убие, или ще го направи Пери. На твое място щях да знам кого да си избера.
Кимам.
Вратата.
Отваря се.
Пери отново крещи и след като си поемам дълбоко дъх, навлизам в тълпата. Противникът ми ме чака, но тази вечер дори не го поглеждам. Не и преди да започнем. Или докато съдията ни инструктира. Нито веднъж.
За пръв път го виждам, когато сме изправени очи в очи.
По-висок е от мен.
Има малка брадичка. Юмруците му са бавни, но тежки. Аз се снишавам, отскачам и му бягам. Вече не съм напрегнат.
Не се двоумя.
Получавам удар в рамото и му го връщам. Нападам и се прицелвам в челюстта му. Не улучвам. Пробвам втори път. Отново пропускам.
Огромната му ръка най-напред като че ме разтърсва, после се стоварва върху брадата ми. Връщам му го, но в ребрата.
— Точно така, Кам! — чувам гласа на Руб, а когато рундът свършва, той ми се усмихва. — Равен рунд. Можеш много бързо да разпердушиниш тоя палячо. — И дори се изсмива: — Представи си, че се биеш с мен.
— Добра идея.
— Страх ли те е от мен?
— Малко.
— Нищо, ти го набий.
Той ми дава да пия за последен път и излизам за втория рунд.
Този път тълпата вече е друга. Гласовете проникват през въжетата и ме захлупват. А когато лежа на пода, ме заливат като поток и ме избутват да стана.
През третия рунд нищо не се случва. Двамата сме вкопчени един в друг и си нанасяме удари в ребрата. Улучвам го веднъж, но той ми се изсмива.
В началото на четвъртия рунд ми казва нещо.
— Ей, снощи чуках майка ти. Гадна работа. Мърла и половина.
В този момент решавам, че трябва да го победя. Представям си мама, госпожа Улф, съсипана от работа. Смазана от умора, но продължава да работи. За нас. Не превъртам и не си губя ума, но ставам по-агресивен.
По-търпелив съм и когато ми се отваря възможност, му нанасям три хубави удара в лицето. Когато в края на рунда прозвучава гонгът, аз не спирам да го удрям.
— Какво ти стана, бе? — смее се Руб в нашия ъгъл.
— Огладнях — отвръщам.
— Хубаво.
В петия рунд два пъти падам, а онзи тип, Бурята Джо Рос, веднъж. Всеки път, когато съм на пода, тълпата ме окуражава да стана. Прозвучава гонгът и победителят е обявен. Всички ръкопляскат и към моя ъгъл политат монети. Пери ги събира.
Изгубил съм мача, но съм се бил добре.
И всеки път съм ставал.
Това е всичко, което се иска от мен.
— Дръж. — Пери ми дава парите до последния цент, когато вече сме в съблекалнята. — Двайсет и два долара и осемдесет. Добър бакшиш. Повечето губещи се радват на петнайсет-двайсет.
— Той не е губещ.
Гласът е на Руб, който стои зад мен.
— Щом казваш — съгласява се Пери (без да го е грижа дали е вярно) и изчезва.
Когато идва редът на Руб, тълпата вече е настървена до краен предел. Всички погледи са приковани в него, дебнат всяко негово движение, всеки жест, всяка малка подробност, която да потвърди чутото за него. Вече се е разчуло, че Пери Коул има нов супер-боец и всички искат да го видят. Но не получават кой знае какво.
Мачът започва с тежко ляво кроше.
Противникът му отлита към въжетата и Руб го връхлита. Смазва го. Смила го на кайма. Юмруците му барабанят по ребрата на нещастника. Ъперкът след ъперкът. Към средата на рунда всичко е приключило.
— Ставай! — крещи публиката, но онзи не може. Той едва мърда.
Руб стои над него.
Не се усмихва.
Тълпата вижда кръвта, надушва я. Наднича в тлеещия огън на очите му. Боеца Рубен Улф. Това е име, което още дълго ще я води тук.
Когато излиза от ринга, те го връхлитат. Пияни мъже. Разгонени жени.
Всички искат да се отъркат в него. Да го докоснат. А Рубен си остава същият. Върви право през тях, усмихва се и благодари по задължение, но лицето му е все така съсредоточено.
В стаята ми казва:
— Днес се справихме добре, Кам.
— Така е.
Пери му дава петдесет долара.
— За победителя няма бакшиш — казва. — Но си прибира петдесетачката.
— Няма проблем.
Руб става и отива до тоалетната, а ние с Пери разменяме няколко думи.
— Обичат го — казва той. — Както си мислех. — И след кратка пауза добавя: — Знаеш ли защо?
— Да — кимам.
Той обаче иска да ми каже.
— Защото е висок, хубав е и може да се бие. И е настървен. Това им харесва най-много. — Той се ухилва. — Жените ми се молят да им кажа къде съм го намерил. Те обичат мъжкари като Руб.
— Обяснимо е.
Когато си тръгваме, отвън се върти някаква блондинка.