— Слухове — казва им Руб. — Никъде не се бия, освен у нас в задния двор. — Бива го в лъжите. — Погледнете брат ми как е насинен. Бием се постоянно вкъщи, и толкова. Няма такива работи.
Една събота сутрин, по-студена от обикновено, но ясна, отиваме да тичаме. Слънцето тъкмо изгрява и докато бягаме, виждаме няколко момчета, които се прибират. Били са някъде цяла нощ.
— Ей, Руби! — изревава единият.
Стар приятел на Руб, казва се Кашкавала. (Добре де, прякорът му е Кашкавала. Не ми се вярва някой да знае истинското му име.) Застанал е на пешеходната алея, водеща към Централна гара, с огромна тиква под мишница.
— Здрасти, Кашкавал! — Руб вдига ръка и двамата се упътваме към него. — Какво става, с какво се занимаваш?
— А, нищо особено. Тъна в алкохолна мъгла. Откакто завърших, само това правя — работя и пия.
— Сериозно?
— Много е готино, братле.
— Кефи ли те?
— Всяка една минута.
— Радвам се да го чуя. — Всъщност на брат ми изобщо не му пука. Той почесва двудневната си четина. — За какво ти е тая тиква?
— Чух, че напоследък го раздаваш боксьор.
— Не, само в задния двор. — Руб се сеща нещо. — Ти поне би трябвало да знаеш.
— Знам бе, приятел.
Случвало се е Кашкавала да е у нас, когато изваждаме ръкавиците. Той се сеща за тиквата, която държи, и бърза да смени темата с нейна помощ:
— Намерих я на една алея и мислим да поиграем футбол с нея.
Приятелите му са ни наобиколили.
— Тук ли, Кашкавал? — пита някой.
— Ами да, защо не?
Той се засилва и запраща тиквата надалеч в алеята. Някой хуква след нея и я повежда обратно.
— Дръжте го! — изкрещява друг и мачът започва.
Отборите се оформят много бързо, футболистът е пресрещнат и навсякъде се разхвърчават парчета от тиквата.
— Руб! — виквам.
Той ми подава.
Аз пропускам.
— Ама че аджамия! — смее се Кашкавала.
Още ли има хора да използват тая дума? Май че е от времето на дядо ми. Както и да е, връщам си за разочарованието, като просвам добралия се до тиквата на цимента.
Минава някаква клошарка и си търси закуска.
След нея няколко двойки очистват терена.
Тиквата е разполовена. Продължаваме с едната половина, а другата размазваме в стената под банкомата.
Руб е съборен.
Аз съм съборен.
Съборени са и останалите, и всичко наоколо. Вони на пот, сурова тиква и бира.
— Момчета, смърдите — казва Руб на Кашкавала.
— Много благодаря — отвръща онзи.
Продължаваме, докато тиквата става колкото топка за голф. Тогава се появяват ченгетата.
Мъж и жена. Усмихнати.
— Как е, момчета? — пита мъжът.
— Лъскача Гари! — провиква се Руб. — Какво правите тук?
Да, правилно се досетихте. Ченгетата са нашите приятели от кучешките надбягвания. Гари, подкупното ченге, което прави залагания, и великолепната му партньорка Кейси.
— Вие сте, значи! — смее се Гари. — Ходили ли сте скоро на гонките?
— Не, бяхме малко заети.
Кейси смушква Гари.
Той се сепва.
Спомня си.
Какво работи.
— Слушайте, момчета — започва той и всички знаем какво ще каже. — Знаете, че тия работи не са позволени. Всичко наоколо е в тиква и като изгрее слънцето, ще се разсмърди като работните обувки на баща ми.
Мълчание.
Последвано от няколко „да“.
Да, така е, да, прав сте. Но всъщност никой не разбира. Никой не го е грижа. Само че греша.
Греша, защото аз съм този, който прави крачка напред и казва:
— Добре, Гари, разбрахме.
И започвам да събирам парчетата тиква. Мълчаливо. Руб се включва. Останалите са пияни и само гледат. Кашкавала се опитва да помогне, но останалите не си мръдват пръста. Прекалено зашеметени са. Прекалено спиртосани. Прекалено капнали. Прекалено замаяни.
— Много благодаря — казват Гари и Кейси, когато сме събрали всичко и пияните ни приятели са си заминали.
— Ще ме изкефи да размажа някой от тия типове — подмята Руб.
Изрича го със злоба, сякаш наистина би го направил, ако ченгетата се обърнат за миг с гръб.
Гари го поглежда.
Няколко пъти.
Забелязва.
И го казва.
— Променил си се, приятел. Какво е станало?
— Не знам — отвръща Руб и това е всичко.
И аз не знам.
Водя разговор със себе си на Централна гара. В главата си, докато Руб и Гари си приказват нещо.