Той протича горе-долу така:
— Ей, Камерън!
— Какво?
— Защо така изведнъж той започна да те плаши?
— Защото е станал зъл. Дори когато се усмихва или се смее, изведнъж спира и се съсредоточава.
— Може би просто иска да бъде някой?
— Може би иска да убие някого.
— Глупости говориш!
— Хубаво.
— Може би му е писнало да губи и не иска никога повече да изпита това чувство.
— А може би той е този, който се бои.
— Може би.
— Но от какво ще се бои?
— Не знам. От какво може да се бои един победител?
— Да не загуби?
— Не, има нещо друго. Бих казал…
— Все тая. А Кейси изглежда страхотно, не мислиш ли?
— Дума да няма…
— И от какво ще се бои все пак?
— Казах ти. Не знам.
11
Знам само, че съм уплашен по-иначе.
Знаете как скимтят кучетата, когато ги е страх, например преди буря? Е, в този момент и аз се чувствам така. Иска ми се в отчаянието си да задавам въпроси.
Кога се случи това?
Как се случи?
Защо той се промени толкова бързо?
Защо не се радвам за него?
Защо съм уплашен?
И защо не мога да разбера какво точно става?
Всички тези въпроси ме спохождат и всеки път ме разяждат по малко. Спохождат ме по време на следващите няколко мача на брат ми. Все нокаути. Спохождат ме всеки път, когато той стои над своя човек и му казва да стане и когато хората го докосват, за да си откраднат частица от славата му. Задавам си ги в съблекалнята, сред миризмата на масла, ръкавици и пот. Задавам си ги следващия път, когато виждам Руб да се въргаля с деветнайсетгодишна студентка зад фабриката в Марубра, след което си тръгва, без да се обърне. Следващия път е с друго момиче. И по-следващия. Задавам си същите въпроси и у дома, докато вечеряме — мама сипва супата, Сара се храни изискано, а татко сърба по-скоро провала си. Поднася го с лъжицата към устата си. Дъвче го. Преценява го на вкус. Преглъща го. Смила го. Свиква с него. Задавам си ги, докато събираме със Сара прането от простора. („По дяволите! Заваля! Ей, Кам, ела ми помогни да приберем прането!“ Просто супер, двамата хукваме навън и го смъкваме от простора, без да ни е грижа, че може да стане на парцали, само да е сухо.) Задавам си ги, докато си душа чорапите, дали могат да изтраят още един ден, или ще се наложи да ги изпера под душа. Задавам си ги, когато отивам да видя Стив в новия му апартамент и той ме гощава с кафе и мълчалив приятелски разговор.
Най-сетне някой друг се намесва да ми помогне поне мъничко.
Госпожа Улф, която слава богу също има въпроси. Най-хубавото в цялата работа е, че може би тя ще успее да измъкне от Руб нещо, което ще ми помогне да го разбера. Освен това е избрала вечер и седмица, когато съм спечелил мача, така че не съм целият в синини.
Сряда вечер е и с Руб седим на верандата с Мифи и го галим след разходката. Малкото чудо се наслаждава на вниманието ни, търкаляйки се на стария шезлонг. Обръща се по корем, докато с Руб го галим и се смеем на жалките му зъбки и нокти.
— Ох, Мифи! — казва през смях Руб и нищо не напомня за предишния Рубен. Сега в гласа му се долавя нещо ново.
Какво ли е то?
Съжаление?
Угризения?
Гняв?
Не знам, но и госпожа Улф го усеща. Тя е излязла при нас на верандата в студената, мъждива светлина.
Обичам госпожа Улф.
Казвам си го направо.
Обичам госпожа Улф, защото е блестяща, направо гений, макар от манджите й да изпадам в униние. Обичам я, защото е истински боец. По-добър от Руб. Дори самият Руб ще ви го каже, въпреки че нейната борба няма нищо общо с юмруците. Затова пък има много общо с кръвта.
Тази вечер тя казва:
— Какво става, момчета? Защо се прибирате толкова късно в неделя? — Усмихва се, но не и ние. — Знам, че доскоро ходехте на кучешките гонки. Досещахте се, нали?
Поглеждам я изумен.
— Как разбра?
— От госпожа Крадък — признава тя.
— Проклетата Крадък! — изругавам.
Госпожа Крадък, наша съседка, постоянно е на надбягванията — дъвче хотдог с изкуствените си зъби и смуче бира „Карлтън Колд“ като невидяла. Да не говорим, че цигарата не й слиза от устата.
— Оставете кучетата — въздъхва мама.
И започва да говори.
Ние я слушаме.
Трябва.
Когато обичаш и уважаваш някого, го слушаш.