По-късно, когато вече сме станали, мама, татко и Сара отиват да видят Стив, как я кара в новата квартира. Това е златна възможност да потренираме и ние се възползваме.
Вече ни е станало традиция да вземаме Мифи за публика.
Псето седи на стъпалата, гледа ни и се облизва.
Двамата кръжим из двора.
Руб ме улучва, но и аз не му оставам длъжен. Той уцелва по-често от мен, но горе-долу на всеки втори удар му го връщам. Това започва да го ядосва.
Спираме за почивка и той казва:
— Трябва да съм по-бърз. След като ударя, трябва да блокирам по-бързо.
— Да, но по време на мач ти удряш веднъж или два пъти, и после с лявата. Винаги си по-бърз от противника при контрирането.
— Така е, но какво ще стане, ако попадна на някой с по-добър контраудар? Направо съм загазил.
— Съмнявам се.
— Наистина ли?
Упражняваме известно време тъкмо това, после сменяме ръкавиците за забавление. Да си припомним доброто старо време. С по една ръкавица обикаляме из задния двор и си разменяме удари. Усмихваме се, когато уцелим. А също и когато получим удар. Не излизаме, защото утре и двамата трябва да се бием. Няма синини, нито кръв. Забавно е, мисля си, докато се дебнем, и гледам Руб, чието лице е добило познатото изражение. Просто състезание. Забавното е, че когато се бием с по една ръкавица в двора, се чувствам най-близо до брат си. Тогава усещам най-силно, че сме братя и че винаги ще бъдем такива. Усещам го, докато го наблюдавам, а той ми се усмихва с онази позната тънка усмивка на Рубен Улф. Мифи се хвърля към него и Руб се прави, че се бие с него, като го оставя да се вкопчи в единствената му ръкавица.
— Проклетия Мифи! — подхилва се той.
Споглеждаме се. После отново променяме темпото до нормалното напоследък.
Седим в стаята си и Руб повдига края на опърпания килим до леглото ми. В един плик са неговите пари, а в друг са моите. В плика на Руб има триста и петдесет долара. В моя са около сто и шейсет. Руб е спечелил седем мача от седем. Моите пари са от две победи и бакшиши.
Руб седи на леглото си и брои парите.
— Всичките ли са? — питам.
— А защо да не са всичките?
— Просто питам де!
Той ме поглежда.
Като се замисля, това е първият път от доста време насам, когато някой от нас кипва и повишава глас на другия. Преди го правехме постоянно. Беше съвсем нормално, почти забавно. Нещо в реда на нещата. Днес обаче е като куршум, забит дълбоко в плътта на кръвната ни връзка. Куршумът на съмнението, на несигурността.
Отвън, зад прозореца, градът брои секундите, а ние седим и мълчим.
Една, две, три, четири…
Няколко думи се надигат и се изправят на крака.
Те са на Руб.
— Днес дали има кучешки надбягвания?
— Мисля, че да. Събота, осми. Да, днес са.
— Искаш ли да отидем?
— Да, защо не? — усмихвам се. — Може да видим пак ония ченгета и да се поразтушим.
— Да, бива си ги.
Вземам шепа дребни от бакшишите и бутам част от тях към Руб.
— Благодаря.
Пъхам една десетачка в джоба на якето си.
— Няма защо.
Обуваме се и излизаме. Преди това пишем бележка, че ще се приберем по светло, и я оставяме на кухненската маса. До „Хералд“. Вестникът е там, отворен на обявите за работа. Като война, и всяка кратка обява е нов окоп, в който можеш да скочиш. В който да се биеш и да се надяваш.
Вглеждаме се в него.
Спираме.
Всичко ни е ясно.
Руб пийва малко мляко направо от кутията и я прибира в хладилника. Излизаме и оставяме войната на масата, заедно с бележката.
Минаваме през предната врата и портичката и сме навън.
Облечени сме както обикновено. Джинси, бархетни ризи, маратонки и якета. Руб е с кафяво кадифено яке — старо и нелепо, но както винаги изглежда страхотно. Моето е черно горнище и мисля, че ми стои добре. Или поне се надявам. Във всеки случай изглеждам най-малкото прилично.
Вървим и мирисът на улицата нахлува в ноздрите ми, гъделичка ги и това ми е приятно. Високите сгради в далечината като че подпират небето. То е синьо и ярко и стъпките ни са насочени към него. Преди вървяхме отпуснато или се прокрадвахме по улицата като кучета, които току-що са направили някоя пакост. Сега Руб върви изправен, сякаш готов за атака.
Когато стигаме до стадиона, е почти един.
— Виж — соча аз. — Госпожа Крадък.
Както обикновено, тя седи на трибуната с хотдог в едната ръка, а с другата крепи кутия с бира и цигара. Димът я обвива и я разделя на две.
— Здрасти, момчета! — виква ни тя и мести цигарата в устата си. Или пък отпива от бирата? Тя има прошарена кестенява коса, яркочервено червило, смачкан нос и е със стара рокля и джапанки. Много е едра. Голяма жена.