— Здравейте, госпожо Крадък — поздравяваме я ние. (Бирата е първа, после следва бързо дръпване от цигарата.) — Как сте?
— Страхотно, благодаря. Няма нищо по-хубаво от това да погледаш кученцата.
— Определено. — Но си мисля: „Щом казваш, драга, така да бъде“. — На кого заложихте?
Тя се ухилва.
Боже! Гледката не е от най-приятните. Това чене…
— Втори номер — съобщава ни. — Прасковена Неделя.
Прасковена Неделя. Прасковена Неделя? Що за човек трябва да си, за да кръстиш една хрътка Прасковена Неделя? Трябва да ги съберат на едно място с онзи, който беше кръстил онова куче Копеле такова.
— Тя може ли да галопира? — питам.
— Конете галопират, миличък — отвръща ми Крадък. Какво пък толкова се ядосва? Да не си мисли, че съм объркал кучешките състезания с конните? — Освен това не е „тя“, а „той“.
— Така ли? — пита Руб. — Сигурно ли е?
— Толкова сигурно, колкото че седя тук.
— Седи, и още как! — сръчква ме Руб, докато се отдалечаваме. — Сто и петдесет кила месо.
Обръщаме се и й махваме за довиждане.
— Довиждане, госпожо Крадък — казвам аз.
— Ще се видим после! — обажда се и Руб. — Благодаря за съвета.
Оглеждаме се. Нашите приятели ченгетата ги няма, така че трябва да намерим някой друг да заложи вместо нас. Няма да е никак трудно. Нечий глас ни намира.
— Ей, вълчите братя!
Това е Пери Коул с обичайната си бира и усмивка.
— Какво правят тук двама прилични младежи като вас?
— Мислим да заложим няколко долара — отвръща Руб. — Ще го направиш ли вместо нас?
— Разбира се.
— Трета серия, номер две.
— Добре.
Той ни прави залога и с Руб се запътваме към слънчевата част на трибуните, където Пери се е разположил с голяма група познати. Той ни представя, като съобщава на всички какви големи боксьори сме (или поне Руб), и сядаме да гледаме. Мъжете са грозни, жените също, но има и някои хубавички. Една от тях е на нашата възраст и лови окото. Тъмна, късо подстригана коса. Очи като небето. Доста е мършава и ни се усмихва мило и срамежливо.
— Това е Стефани — казва Пери, докато ни изрежда имената на всички. Лицето й е загоряло и миловидно. Шията и гърлото й са гладки, носи бледосиня блуза, гривна и стари джинси. Обута е с маратонки като нас. Забелязвам ръцете, китките и пръстите й. Те са красиви, изящни и нежни. Без пръстени. Само гривната.
Зад нас останалите си говорят.
Къде живееш, питам наум. На глас не казвам нищо.
— Къде живееш? — пита Руб, но гласът му е съвсем различен от онзи, с който бих я попитал аз. Той говори, за да каже нещо, а не за да е мил с нея.
— В Глийб.
— Хубав квартал.
Аз не казвам нищо.
Само я гледам, гледам устните й и равните й бели зъби, докато говори. Гледам как лекият ветрец прокарва пръсти в косата й. Гледам го как диша в шията й. Дори виждам как въздухът влиза в устата й. В дробовете й, после обратно.
С Руб си говорят за обичайните неща. За училище. За вкъщи. За приятелите. Кои групи са слушали напоследък. Руб не е слушал нищо, само се прави.
А аз?
Аз никога не бих я излъгал.
Заклевам се.
— Старт!
Всички крещят, когато кучетата хукват по пистата.
— Давай, Прасковена Неделя!
Руб се е изправил и крещи с останалите:
— Давай, Неделя! Давай, синко!
А аз гледам Стефани. Прасковата вече не ме интересува, дори когато печели с две дължини и Руб ме плясва по гърба, а Пери ни шляпва и двамата.
— Старата Крадък я бивало за нещо, а? — виква Руб към мен и аз се усмихвам бегло. Стефани се усмихва и на двама ни. Току-що сме спечелили шейсет и пет долара. Първата ни печалба на надбягванията. Пери отива да я вземе.
Решаваме да спрем дотук със залозите и просто гледаме и се размотаваме целия следобед, докато сенките растат и се удължават. Когато след последното състезание тълпата се разпръсква, Пери ни кани у тях на „хапване, пийване, каквото ви душа иска“.
— Не, благодаря — казва Руб. — Трябва да се прибираме.
В това време Стеф говори с едно по-голямо момиче, сестра й вероятно. После се разделят и Стеф си тръгва сама.
Виждам я да излиза през изхода и казвам на Руб:
— Дали да не повървим с нея, да я изпратим? Да сме сигурни, че няма да й се случи нещо по пътя. Какви ли не откачалки се мотаят наоколо.
— Трябва да се приберем по светло.
— Да, но…
— Добре, иди, щом искаш — предлага той. — Ще кажа на мама, че ще се прибереш след малко. Отскочил си до някакъв приятел.